наред с толкова много други неща.
Стигнаха до дъното на ямата и тя вдигна очи към високата бледа фигура. Лицето му бе започнало да става по-видимо, не толкова замъглено. Изглеждаше красиво, но кораво.
— Съжалявам, че те държи за глезените — промълви тя след малко.
— Всеки си носи бремето, Кетъл.
— Къде сме?
— Нямаш ли спомен за това място?
— Не. Може би.
— Е, да продължим надолу.
Тъмно, три стъпала до една площадка, след това — спираловидно стълбище от черен камък.
— Все в кръг и в кръг — изкикоти се Кетъл.
Скоро стигнаха до края — стъпалата свършиха в просторна камера с висок таван. Тъмнината не беше пречка за Кетъл, а и за спътника й, както подозираше. Забеляза някаква купчина, струпана вдясно до отсрещната стена, и понечи да тръгне към нея, но ръката му я задържа.
— Не, момиче. Не там.
Вместо това я поведе право напред. Три входа, всички с изкусно изваяни арки и рамкирани с вдлъбнатини като отпечатъци от колони. По стените между тях се виждаха дълбоко всечени в камъка фигури.
— Както виждаш, тук има обръщане на перспективата — заговори той. — Това, което трябва да е най- близо, е издълбано най-дълбоко. Във всичко това има смисъл.
— Къде сме?
— За да се постигне мир, се нанася унищожение. Дарът на свободата се предхожда от заканата за вечен затвор. Присъдата отстранява нуждата от справедливост. В равновесието има вяра, вяра, утвърждавана с убедеността на религия. Но в този случай доказателството за божия сила е не в причината, а в следствието. Съответно в този свят, както и във всички други светове, доказателството се постига чрез действие и следователно всяко действие — включително действието да избереш бездействие — е по природа морално. Нито едно деяние не е извън моралния контекст. В същото време морално най- съвършеният акт е този, извършен в противопоставяне на онова, което се е случило преди.
— Как изглеждат стаите през тези отвори?
— В тази цивилизация — продължи той — гражданите й са били подложени на актове на изключителна варварщина. Огромни градове са били построени под повърхността на света. Всяка стая, всяка сграда, всичко е градено като физическо изражение на качеството „отсъствие“. От тези места, където не са живеели, а просто са се събирали, те са тръгнали да постигнат равновесие.
Като че ли не се канеше да я преведе през някой от входовете, затова тя прикова вниманието си върху образите по стените.
— Няма никакви лица.
— Противоположното на идентичността, да, Кетъл.
— Телата изглеждат странно.
— Физически уникални. По-примитивни в някои отношения, но в резултат на това, по-… специализирани и с това — по-малко ограничени. Изключително дълголетни, много повече от всеки друг вид. Много трудно да бъдат убити, а трябва да се каже, че
Кетъл се извъртя рязко и погледна далечната купчина от… нещо.
— Това са тела, нали?
— Кости. Парчета плат, кожените брони, които носеха.
— Кой ги е убил?
— Трябва да разбереш, Кетъл. Онзи, който е в теб, трябва да разбере. Моето отхвърляне на вярата на Форкрул Ассаил в равновесието е непоклатимо. Не че съм сляп за начина, по който силите си противодействат, начина, по който естественият свят се стреми към равновесие. Но в този стремеж не виждам никакво доказателство за божия сила; зад тези сили не виждам никаква насочваща ръка. А дори да съществуваше такава, не виждам никаква очевидна връзка с действията на един самоизбрал се народ, за който хаосът е единственото рационално противодействие на реда. Хаосът няма нужда от съюзници, защото обитава като отрова във всекиго от нас. Единствената смислена борба за равновесие, която признавам, е тази в самите нас. Изкарването й навън предполага вътрешно съвършенство, това, че вътрешната борба е свършила, победата е постигната.
— Ти си ги убил.
— Тези тук — да. Колкото до останалите — не. Пристигнах твърде късно и свободата ми трая твърде кратко за това. Все едно, по това време бяха останали само няколко пръснати анклава. Драконовият ми ближен се погрижи за тях, тъй като никое друго същество не притежаваше необходимата сила. Както казах, те бяха адски трудни за убиване.
Кетъл сви рамене и го чу как въздъхна.
— Има места, момиче, където все още са останали Форкрул Ассаил. Повечето — в плен, но все неспокойни. Още по-тревожното е, че в много от тези места подведени смъртни ги почитат като божества. — Поколеба се, след което продължи: — Представа нямаш, Кетъл, в каква ужасна опасност се беше оказала кулата Азат. Да избере душа като твоята… все едно да проникнеш в ядрото на вражески лагер. Чудя се дали в последния миг е изпитала съжаление. Майката ми е свидетел, аз — да.
— Каква е тази душа, за която говориш?
— Може би е искала да използва силата на душата, без да я пробуди напълно. Никога няма да разберем. Но ето, ти вече си на воля, сред широкия свят. Изваяна, за да се сражаваш като войник във войната срещу хаоса. Може ли да бъде потушен този фундаментален конфликт вътре в теб? Твоята душа ли, дете? Тя е Форкрул Ассаил.
— Значи си ме довел у дома?
Ръката, която я държеше, издаде внезапния му трепет.
— Ти също така беше смъртно човешко дете. Преди. И в това има загадка. Кой те е родил? Кой отне живота ти и защо? Дали всичко това е било, за да се подготви тялото ти да приюти душата на Ассаил? Ако е така, то кулата Азат или е била подведена от някой, способен да общува с нея, или тя всъщност няма нищо общо със създаването ти такава, каквато си сега. Но това би било безсмислено — защо Азат ще иска да ме лъже?
— Тя каза, че си бил опасен.
Той помълча дълго.
— Аха, ти трябва да ме убиеш, след като унищожа другите погребани в гробниците същества.
— Кулата е мъртва — отвърна Кетъл. — Не съм длъжна да правя това, което ми каза, нали? — Вдигна очи и видя, че я гледа съсредоточено.
— Кой път ще избереш, дете?
Тя се усмихна.
— Твоя. Освен ако не си лош. Много ще се ядосам, ако си лош.
— Радвам се, Кетъл. Най-добре ще е да стоиш с мен, стига да успеем в това, което трябва да направим.
— Разбирам. Може да се наложи да ме унищожиш.
— Да. Ако мога.
Тя посочи със свободната си ръка купчината кости.
— Не мисля, че ще ти е много трудно.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Да се надяваме, че душата в теб няма да се пробуди напълно.
— Няма. Точно затова всички тези неща са без значение.
— Какво ти дава тази сигурност, Кетъл?
— Кулата ми го каза.
