— Стани… безполезен, Бурук.
— Това май наистина е изходът, Аквитор. И бързам да направя точно това. — Той стана. — Време е да поспим. После надолу до реката и можем да си топим отеклите крака в хладката вода чак до Трейт.
Тя остана будна още малко. Твърде уморена беше, за да мисли, и твърде изтръпнала, за да изпитва страх.
Над огъня плуваха искри и звезди, неразличими едни от други.
Привечер на другия ден стигнаха до Пристана на Крейг и завариха три порутени сгради, обкръжени от палатките на спрял се на лагер полк. Навсякъде се виждаха войници, а на кея беше привързана пищно украсена луксозна баржа: унилият вятър развяваше кралското знаме, а точно под него на рангоута — полумесеца на Цеда.
— Тук има кадър — каза Бурук, щом закрачиха по тесния път към лагера, през който трябваше да минат, за да стигнат до хана и пристанището.
— А войниците са за ескорт. Не е възможно вече да е имало стълкновения, нали?
Той сви рамене.
— По море — може би. Войната е започнала според мен.
Серен вдигна ръка и го спря.
— Виж там, онези тримата.
Трите фигури се бяха появили откъм редиците палатки. Войниците наоколо се държаха на разстояние, но не откъснаха очи от тях, когато се събраха по средата между двамата новодошли и лагера.
— Онази в синьото — познаваш ли я, Аквитор?
Тя кимна. Некал Бара, пребиваващата в Трейт чародейка, чиято мощ съперничеше на тази на самия Цеда.
— Мъжът вляво от нея, в черните кожи, е Арахатан, командирът на кадъра на батальон Хладната глина. Третия не го познавам.
— Енедиктал. Колегата на Арахатан в батальон Змийския пояс. Пред нас са тримата най-могъщи магове в Севера. Подготвят ритуал.
Тя закрачи към тях.
— Аквитор! Недей!
Без да обръща внимание на Бурук, Серен смъкна раницата и я пусна на земята. Беше привлякла вниманието на тримата магове. Отдалече видя подигравателно вдигнатите вежди на Некал Бара.
— Аквитор Серен Педак. Блудния наистина ви се усмихва.
— Подготвяте се за нападение. Не трябва да го правите.
— Не получаваме заповеди от вас — изръмжа Енедиктал.
— Каните се да ударите селата, нали?
— Само най-близките до границата — отвърна Некал Бара. — А и те са достатъчно далече, за да можем да покажем пълната си мощ — зад онези планини са, нали? Ако е рекъл Блудния, армиите на Едур вече трябва да са се събрали там.
— Ще заличим от лицето на земята тия самодоволни кучи синове — каза Енедиктал. — И ще сложим край на тази глупава война, преди да е започнала.
— Там има деца…
— Толкова по-зле за тях.
Без повече приказки тримата магове се разпръснаха да заемат позиции, на двайсет крачки разстояние един от друг. Обърнаха се към склона и извисените зад него планински ридове.
— Не! — извика Серен.
Появиха се войници и я обкръжиха; лицата им под ръбовете на шлемовете бяха навъсени и мрачни. Един от тях каза:
— Или това, или битки, жено. А в битките умират хора. Стой кротко. И мълчи.
Бурук Бледия докрета и застана до нея.
— Откажи се, Аквитор.
— Мислиш, че няма да отмъсти, така ли? Той ще разпръсне атаката, Бурук. Знаеш го.
— Може да не му остане време — отвърна търговецът. — О, своето село може би ще опази, но другите?
Блеснала мълния привлече вниманието й, тя се обърна и видя, че наблизо е останал само един от маговете — Некал Бара. После видя Енедиктал — на двеста крачки от тях. Завъртя се и успя да види и Арахатан, на още двеста крачки в противоположната посока. Още светкавици и двамата чародеи се появиха отново, на двойно по-голямо разстояние от Некал Бара.
— Разпръсват се — отбеляза Бурук. — Това ще е голям ритуал.
— Самият Цеда ще се намеси — каза един от войниците. — Чрез тези тримата. Останалият кадър е развърнат на още една левга в двете посоки. Скоро от четири села ще останат само пепелища.
— Това е грешка — промълви Серен.
Нещо набираше мощ между стоящите неподвижно чародеи. Синьо-зелена светлина, усукана и стегната като мълния около невидимо въже, свързващо тримата магове. Сиянието се усилваше като морска пяна, пяна която запращя и забълва искри, които заплющяха в тъмното като пипала.
Въздухът засъска. Светлината стана ослепителна, пипалата се гърчеха в нощния мрак. Извиващото се въже се напрегна, изплющя и се изопна между тримата магове.
Силата разцъфтя, изду се неудържимо напред и пипалата заплющяха във въздуха като крайници на гигантска, пометена от океанските вълни анемона.
Тъмнината отстъпи пред настръхналата енергия и сенките заиграха като побеснели.
Отекна внезапен вик.
Изопнатата верига от светлина се разкъса и грохотът на отприщването й изтътна в земята под стъпалата на Серен. Вълната се понесе към небето и помете нощта пред себе си. Гребенът й беше ослепително зелен пламък, огънатата стена след него — сияеща охра, прошарена с бялата плетеница на пяната.
Стената погълна нощното небе, а гребенът продължаваше да се издига, силата извираше нагоре и нагоре. Тревата около маговете почерня и се завихри на бяла пепел, пометена от ветровете.
Сред оглушителния грохот някой изкрещя, разнесоха се писъци. Серен видя как един войник залитна напред срещу бляскавата стена в основата на вълната. Тя го пое, смъкна броня и дрехи, след тях — коса и кожа, сетне погълна плътта му сред гейзер от кръв. Още преди нещастникът да рухне, костите му се пръснаха и върху настръхналата земя остана само един изправен ботуш пред кипящата стена. Пурпурен фонтан швирна нагоре, избледня и се стопи.
Въздухът около Серен засъска, неудържим и убийствено студен.
Тя се хвърли по очи — единствената възможна реакция, за да устои на чудовищното притегляне — пръстите й се вкопчиха в каменистата земя. Хората около нея последваха примера й, дращеха по земята в паника. Още един войник бе повлечен от напиращата напред вълна и грохотът й погълна отчаяния му писък.
Ревът секна внезапно като дъх, затаен в гърло, и Серен видя как основата се надигна, занавива се нагоре като огромна завеса, извиси се и отново откри голите склонове, водещи към прохода, след тях — смътния контур на планинските ридове и заоблените им била.
Понеслата се на север вълна бързо се смали, чудовищната й светлина за миг се отрази на пъстри петна по гладките повърхности далече долу, преспите по върховете и лъскавият от ледената покривка камък разцъфнаха в болезнено зелено и златисто, пробудени сякаш от нечакан залез.
След миг планините отново се превърнаха в смътни тъмни силуети.
Отвъд тях, от хоризонт до хоризонт, вълната се спускаше надолу. Изчезваше зад планинската верига.
С крайчеца на окото си Серен видя как Некал Бара се смъкна безсилна на колене.
Внезапна светлина озари границата на света, далече на север, изду се като бурна морска вълна, разбиваща се в скали. Сиянието изригна нагоре в нощното небе, този път като две протегнали се свирепо напред ръце и огромни плющящи пипала.
