На фона на черния планински склон се появи странно сиво трептене и бързо се спусна надолу. Серен мигновено осъзна какво е и извика:
— Залегни!
Сивата вълна се стовари в подножието на склона. Няколкото криви дървета, вкопчили се в каменистата земя, изпопадаха, сякаш премазани от гигантска невидима длан.
Последва оглушителен грохот.
И се разпадна странно приглушен.
Замаяна, Серен вдигна глава. Видя как в тъмното се разлетяха плоските каменни плочи на най-високата сграда. Видя как се наклони северната й стена, а после рухна и повлече цялата сграда.
Бавно се надигна.
Некал Бара стоеше близо до нея, косата и дрехите й бяха незасегнати от бушуващия от всички посоки вятър.
През странно сгъстения въздух закапа кален дъжд. Разнесе се воня на овъглено дърво и лютива серниста миризма на разцепен камък.
Вятърът вече беше замрял и дъждът пердашеше земята. Тъмнината се върна и дори отвъд планините все още да горяха пожари, не се виждаше нищо.
Бурук Бледия се надигна до Серен. Лицето му беше оцапано с кал.
— Той не го спря, Аквитор! Точно както казах: нямаше време да се подготви.
— Блудния да ни вземе дано! — извика някакъв войник. — Каква мощ!
Ледер с основание никога не беше губил война. Дори Магьосниците на Оникса на Блуроуз бяха съкрушени от кадрите на Цеда. Архижреци, шамани, вещици и зли чародеи — никой не беше успявал задълго да устои срещу такава свирепа мощ.
Серен усети пустота в себе си. Пустота и скръб.
„Това не е война. Това е… какво? Блудния да ни пощади, нямам отговор, не мога да опиша величината на тази касапница. Безумна. Кощунствена. Сякаш сме забравили всякакво достойнство. И тяхно, и наше. На самия свят. Никаква разлика между невинност и вина, осъдени са от самото съществувание. Хора, превърнати въпреки волята им в нищо повече от символи, в хранилища на всички злини и на всички безсилия.“
„Това ли трябва да се направи? Взимаш вражеската плът и я запълваш с болести, покваряващи и смъртоносни при допир, лъхащи отрова? А това, което е болно, трябва да се унищожи, за да не посее заразата.“
— Съмнявам се, че са имали време да страдат — промълви с кух глас Бурук.
„Вярно. Оставиха го за нас.“
Не беше имало защита. Ханан Мосаг, Рулад, робът Удинаас и Пернатата вещица. Имената пробягаха в ума й и тя видя — с внезапно свиване на вътрешностите, което я зашемети — лицето на Трул Сенгар. „Хул беше този, за когото мислех. Не. Защо той?“
— Но те са мъртви.
— Всички са мъртви — каза Бурук до нея. — Трябва ми пиене.
Стисна я над лакътя. Тя не помръдна.
— Няма къде да пиеш.
— Аквитор. Гостилницата под хана е построена толкова здраво, че и обсада може да издържи. Предполагам, че точно там отидоха току-що войниците, да вдигнат тост за изгубените си другари. Горките глупаци. За мъртвите говоря. Хайде, Серен. Решил съм да си развържа кесията.
Тя примига и се огледа. Маговете ги нямаше.
— Вали, Аквитор. Хайде.
Стисна я за ръката и тя се остави да я повлече.
— Какво стана?
— Ти си в шок, Аквитор. Нищо чудно. Вземи, направил съм ти чай, от този на капитана. Порадвай се на слънцето — рядкост е напоследък.
Бързото речно течение влачеше баржата. Слънцето бе като смътен бронзов диск, но вятърът, лъхащ над речните въртопи, беше топъл. Тя пое чашата от ръцете му.
— До здрач ще стигнем — увери я Бурук. — До здрач ще видим очертанията му. Или поне пушека.
— Пушекът. Да, пушеци ще има.
— Гледай по-весело на нещата, Серен. Скоро ще се освободиш от мен.
— Не и ако войната бъде предотвратена.
— Не. Каквото и да стане, решил съм да те освободя от договора ти с мен.
Тя се вгледа в него, мъчеше се да се съсредоточи. Беше нощ. След магическата атака. В гостилницата. Войнишка глъч. На другия ден — днес — на север трябваше да тръгнат групи съгледвачи. Започна да си спомня подробности, сиянието на някаква странна възбуда, мъртвобледа като светлината на лампите в гостилницата.
— Защо?
— Нямам повече нужда от теб, Аквитор.
— Едур вероятно ще поискат мир. Може да се окажеш много по-зает от всякога, Бурук. — Отпи от чая.
Той кимна умислено и тя долови някакво примирение.
— О! Бях забравила. Трябва непременно да се направиш на безполезен.
— Да. Дните ми като шпионин свършиха, Аквитор.
— По-добре ще ти е, Бурук.
— Несъмнено.
— В Трейт ли оставаш?
— О, да. Това е домът ми в края на краищата. Реших никога вече да не напускам Трейт.
Серен допи чая. Мента и още нещо, което натежа на езика й. Потече гъсто и засищащо през мислите й.
— Отровил си този чай, Бурук. — Думите излязоха размазани.
— Трябваше, Серен Педак. След снощи. Не мога да позволя да мислиш трезво. Точно сега — не мога. Ще заспиш пак. Довечера ще те събуди някой от пристанищните работници. Ще се погрижа за това, както и за безопасността ти.
— Това поредното ти… поредното ти предателство ли е? — Усети как се отпусна върху пейката.
— Последното, момичето ми. Ако можеш, запомни това: Не исках твоята помощ.
— Моята… помощ.
— Макар че винаги си властвала над сърцето ми — добави той някъде от много далече.
Болката зад очите беше жестока. Тя примига и ги отвори. Беше нощ. Беше завита с наметалото си, подпъхнато около брадичката й. Бавното надигане и пропадане под нея и лекото скърцане й подсказаха, че все още е на баржата, най-вероятно вързана за каменен кей. Простена и се надигна.
Чу стъпки, после пред лицето й се появи халба.
— Изпий това, момиче.
Не позна гласа, но избута халбата настрана.
— Спокойно де — каза мъжът. — Това е ейл. Чист студен ейл. Да отнеме болката от главата ти. Виждаш ли, той каза, че ще те боли. А ейлът винаги ме оправя, като препия.
— Не бях пияна…
— Все едно, не спеше естествен сън. Все едно е, разбираш ли? Хайде, момиче, трябва да те разбудя и да си ходиш. Жена ми, разбираш ли. Тя е зле. Но той ми плати добре. Блудния ми е свидетел, повече, отколкото ще спечели човек с честен труд за година. Само за да седя до теб. Да видя дали ще можеш да станеш и да ходиш.
Тя се изправи с усилие, опита се да задържи наметалото, но го изтърва и то се смъкна на палубата.
Докерът, изгърбен сбръчкан старец, остави халбата и го вдигна.
— Обърни се, чедо. Ето ги и закопчалките. Студено е тази нощ — трепериш. Обърни се така, добре…
