— Тук ще направим почивка — каза Серен.
— Защо? — изръмжа той раздразнено.
— Защото имаме нужда, Бурук.
— Ти нямаш. И защо говориш от мое име? Добре съм, Аквитор. Просто трябва да стигнем до тая проклета река.
Раницата й беше побрала вещите и хранителните запаси и на двамата. Тя беше отрязала един клон и го беше окастрила да му служи за тояга, и това беше всичко, което той носеше. Хубавите му доскоро дрехи бяха станали на дрипи, гамашите бяха раздрани от острите скали. Стоеше до нея задъхан, превит на две, подпрян на тоягата.
— Аз твърдо смятам да си почина — каза тя. — Ти прави каквото намериш за добре.
— Не понасям да ме следят! — изведнъж изрева търговецът. — Все дебнат, следят! Проклети привидения! Стига вече! — И се затътри покрай нея по пътеката.
Серен се върна при раницата си и я нахлузи на раменете си. За едно бе съгласна с Бурук: колкото по- скоро свършеше това пътуване, толкова по-добре. Тръгна след него.
Десетина крачки и го настигна. И го задмина.
Когато излезе на сечището, където преди столетие двете страни се бяха разбрали да минава границата, Бурук Бледия отново беше изостанал. Тя спря, пусна раницата на земята и пристъпи до отвесната стена от лъскав черен камък — спомни си последния път, когато бе докоснала тази странна — и странно гостоприемна — повърхност.
Някои загадки си оставаха неведоми, но други се оголваха при отчаяни обстоятелства или по нечий пъклен замисъл, за да разкрият най-вече противни истини.
Опря ръце в топлия, гладък като стъкло камък и усети как в тялото й се промъква нещо, което сякаш носеше изцеление. Зад повърхността — неуморно движещи се сенки, които не й обръщаха никакво внимание. „За предпочитане са пред вечно дебнещите духове.“ И тъкмо това беше виждала винаги. Опря чело в стената и затвори очи.
И чу шепот.
Език, близък до речта на Тайст Едур. Напрегна се да си го преведе. Скоро започна да долавя смисъла.
Серен залитна назад. Олюля се, запуши си ушите, поклати глава и простена:
— Стига. Стига, моля ви. Стига! — Падна на колене вцепенена, докато гласовете не заглъхнаха и писъците не се стопиха. — Метреса? — прошепна на себе си. „Не съм ничия метреса. Само поредният човек, по принуда… обикнал самотата. Няма място за гласове, няма място за трудно достижими цели… за буйни пламъци.“
Като Хул — само пепел. Опушените руини на възможностите. Но за разлика от мъжа, когото доскоро си беше мислила, че обича, не беше коленичила пред нов олтар, за да потърси увереност. Никакъв избор, подвластен на мярка като приспиващата илюзия на опиат, с вложената покана към пристрастяване. Не искаше нови господари на живота си. Нито бремето на приятелствата.
— Какво ти е? — изграчи зад нея Бурук.
— Нищо. — Изправи се уморено. — Стигнахме границата.
— Не съм сляп, Аквитор.
— Можем да се отдалечим още малко и да вдигнем бивак.
— Смяташ ме за слаб, нали?
Тя го изгледа.
— Капнал си от умора, Бурук. Аз също. Какъв смисъл има от цялото това ненужно перчене?
Лицето му изведнъж се разкриви болезнено и той извърна очи.
— Много скоро ще ти покажа.
— А договорът ми?
Не се обърна към нея.
— Приключи. Щом стигнем до Трейт. Освобождавам те от всякаква отговорност по-натам.
— Така да бъде. — Тя отиде при раницата си и я вдигна.
С последните дърва напалиха малък огън. Духовете, изглежда, изобщо не се интересуваха от граници, прехвърчаха покрай мигащата светлина на пламъците. С подновен интерес — и Серен си помисли, че знае защо. Призраците вътре в каменната стена. Вече беше белязана.
„Метреса на Крепостта. Метреси. Има две и те мислят, че аз съм едната. Лъжа. Грешка.“
„Коя Крепост?“
— Беше млада — изведнъж заговори Бурук, загледан в пламъците. — Когато те видях за първи път.
— И беше щастлив, Бурук. Какво от това?
— Щастие. Ах, да, позната маска. Вярно, често я носех по онова време. Весел и усмихнат, докато шпионирах, в безкрайните си предателства, в своите измами и кръвта, която все цапаше ръцете ми.
— За какво говориш?
— За дълговете си, Аквитор. Да, външно минавам за уважаван търговец… средно богат.
— А какъв си наистина?
— Истината е там, където се разпадат мечтите, Аквитор. Тази клатеща се сграда, която рухва сама. Толкова си уплашен, че не смееш да помръднеш и гледаш как ръцете ти се движат сами, обезобразяват всяка твоя мечта, всеки образ, който би искал да видиш на лицето си, на истинското си лице зад тази маска. Неблаготворно е да говорим за истини.
Тя помисли малко и присви очи.
— Бил си изнуден. — Той не отрече и тя продължи: — Ти си Длъжник, нали?
— Дълговете започват с малко. Едва забележимо. Временно. И за отплата те молят да направиш нещо. Нещо подло. Предателство. А след това вече си им в ръцете. И отново си длъжник, в това, че тайната се пази, в благодарността си, че не си изобличен за престъплението си, което вече е станало по-голямо. Както става винаги, ако си подвластен на съвестта. — Помълча, после въздъхна. — Наистина завиждам на онези, които нямат съвест.
— Не можеш ли да се измъкнеш, Бурук?
Той не откъсна очи от пламъците. И отвърна с почти безгрижен тон:
— Мога, разбира се.
Този тон, в пълно противоречие с всичко, което говореше, я уплаши.
