— Нима? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш точните думи.
— Тя никога не говореше с думи. Само ми показваше неща. Тялото ми, цялото увито. Хората плачеха. Но можех да виждам през превръзките. Бях се събудила. Виждах всичко през два чифта очи. Единият под превръзките, а другият беше наблизо.
— Какво още ти показа Азат?
— Онези очи отвън. Имаше още пет. Просто стояхме на улицата и гледахме как семейството отнася тялото. Моето тяло. Бяхме шест. Бяхме изминали дълъг път, заради сънищата. Бяхме в града от няколко седмици, чакахме Азат да избере някого. Но аз не бях като другите пет, макар да бяхме тук по една и съща причина и да бяхме пътували заедно. Те бяха нерекски вещици и ме бяха приготвили. Мен външната, не увитата.
— Външната „ти“, Кетъл, дете ли беше?
— О, не. Бях висока. Не колкото теб. И трябваше да държа качулката си спусната, за да не може никой да види колко съм различна. Бях дошла от много далече. Вървяла бях, като млада, по горещи пясъци — пясъците, които покриваха Първата империя. Каквото и да е това.
— Как те наричаха нерекските вещици? Имаше ли си име?
— Не.
— Титла?
Тя сви рамене.
— Забравила бях всичко това. Наричаха ме Безименната. Това важно ли е?
— Мисля, че да, Кетъл. Въпреки че не знам с какво. Много от този свят си остава неразбираемо за мен. Бях много млад, когато ме плениха. Сигурна ли си, че това Безименната не е било титла? Или просто нереките са те наричали така, защото не са знаели истинското ти име?
— Титла беше. Казваха, че съм подготвена от раждането си. Че съм била истинско дете на Ирес. И че трябвало да отвърна на Седмото затваряне, защото съм имала кръвта на родството. „Кръвта на родството“. Какво значи това?
— Когато най-сетне се освободя… — в гласа му се долавяше напрежение — ще мога да те докосна физически, Кетъл. Пръстите ми на челото ти. И тогава ще имам отговор.
— Тази Ирес е истинската ми майка, нали?
— Да.
— И скоро ще разбереш кой е баща ми.
— Ще разбера кръвта му. Най-малкото това.
— Дали още е жив?
— Като знам какви игри играе Ирес, дете, той може все още да не ти е баща. Тя се скита във времето, Кетъл, по начин, който никой друг не може да разбере, още по-малкото — да й подражава. И това е до голяма степен нейният свят. Тя е огънят, който не умира никога. — Помълча. — Тя ще избере — или е избрала — много старателно. Твоят баща е бил, е или ще бъде изключително важна фигура.
— Тогава колко души има в мен?
— Две, с обща плът и кости. Момиче, ще трябва да намерим начин да те измъкнем от това тяло. Рано или късно.
— Защо?
— Защото заслужаваш нещо по-добро.
— Искам да се върна. Сега ще ме върнеш ли?
— От самата змиорка се отказах — каза Бъг, докато сипваше супата. — Още е много корава.
— Все пак мирише чудесно, скъпи ми слуга.
— Това ще да е от виното. Благодарение на Главен следовател Ръкет, чиято покана за среща с теб се оказа не по съвсем професионален повод.
— И ти как се справи от мое име?
— Постарах се интересът й към теб да се задълбочи, господарю.
— От контраста в сравнението между двама ни?
— Точно.
— Е, а това добро ли е? В смисъл, тя изглежда доста страшна.
— Нищо не знаеш. Но все пак е изключително умна.
— О, това никак не ми харесва, Бъг. Знаеш ли, усещам някакъв рибен вкус. Намек за рибешко поне. Колко точно изсушена беше тази змиорка, дето си я намерил?
Слугата порови с черпака и вдигна високо споменатото нещо. Черно, сбръчкано и не толкова отпуснато, колкото трябваше да е.
Техол се наведе над масата и го огледа.
— Бъг…
— Да, господарю?
— Това е подметка от сандал.
— Тъй ли? О! А аз се чудех защо е по-плоско от едната страна и по-дебело от другата.
Техол се отпусна и отпи от паницата.
— Все пак има вкус на риба. Привкус всъщност. Може да се предположи, че човекът, който е носил тоя сандал, като е обикалял из рибния пазар, е настъпил змиорка, преди да си загуби подметката.
— Малко ме притеснява мисълта, че може да е стъпил на нещо друго.
— Наистина, небцето долавя сложни нюанси, което намеква за разнообразна и дълга история. Е, как мина твоят ден и последвалата го вечер?
— Бяха наситени със събития. Ръкет ни съобщава интересния факт, че Джерун Еберикт е убил тази година около три хиляди души.
— Три хиляди? Изглежда малко прекалено.
— И аз така си помислих, господарю. Още супа?
— Да, благодаря. Та какъв му е проблемът според теб?
— На Джерун? Жажда за кръв, обзалагам се.
— Само това? Страхотно. Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали?
— А твоят ден и вечерта как минаха, господарю?
— Натоварено. Изморително дори.
— На покрива ли бяхте?
— Да, повечето време. Макар че, доколкото си спомням, веднъж слязох тук. Не помня защо. Или по- скоро тогава не си спомних, тъй че се върнах горе.
Бъг кимна, после каза:
— Някой се приближава към вратата ни.
По уличката се чуха стъпки на ботуши и леко потракване на броня.
— Обзалагам се, че е брат ми — каза Техол, обърна се към завеската на вратата и подвикна: — Хайде влизай, Брис.
Платът се дръпна настрана и Брис влезе.
— Виж ти, интересна миризма.
— Супа от подметка. Искаш ли?
— Не, благодаря. Вече ядох, след втората камбана. Вярвам, че си чул слуховете.
— За войната?
— Да.
— Съвсем малко — каза Техол.
Брис се поколеба, погледна накриво Бъг и въздъхна.
— Издигнал се е нов император — на Тайст Едур. Техол, Хул му се е заклел във вярност.
— Е, това наистина е неприятно.
— Поради което си застрашен.
— Арест?
— Не. По-вероятно да е убийство. Все в името на патриотизма.
Техол остави паницата си.
