— Брис, имам чувството, че ти си по-застрашен от мен.
— Мен ме пазят добре, братко, докато теб — не.
— Глупости! Имам си Бъг!
Бъг погледна Брис с любезна усмивка.
— Техол, не е време за шеги…
— Бъг е обиден от думите ти!
— Така ли? — удиви се слугата.
— Какво, не си ли? Ако бях на твое място, щях да…
— Май бяхте току-що.
— В такъв случай се извинявам, че те накарах да се изкажеш не на място.
— От ваше име приемам, господарю.
— Изпълнен си с облекчение…
— Ще млъкнете ли вие двамата! — ревна Брис и вдигна ръце. После закрачи нервно из стаичката. — Заплахата е съвсем реална. Агентите на кралицата няма да се поколебаят. И двамата сте в смъртна опасност.
— Но ако бъда убит, това с какво ще промени факта, че Хул е станал родоотстъпник?
— Няма да го промени, естествено. Но биографията ти, Техол, буди омраза. Вложенията на кралицата пострадаха заради тебе, а тя не е от тези, които прощават и забравят.
— И какво предлагаш?
— Първо, престани да спиш на покрива. Позволи ми да ти наема няколко телохранители…
— Няколко? Колко според теб?
— Четирима, най-малко.
— Един.
— Един?
— Един. Не повече. Знаеш, че не обичам тълпите, Брис.
— Тълпите? Винаги си ги обичал, Техол.
— Вече не.
Брис изръмжа, но после въздъхна.
— Добре. Един.
— И това ще те направи щастлив? Чудесно…
— И никакво спане повече на покрива.
— Боя се, че това няма да е възможно, братко.
— Защо?
Техол махна с ръка.
— Виж какво е тук! Мръсно и разхвърляно! Освен това Бъг хърка. При това не говорим за умерено хъркане. Представи си, че си окован на пода в пещера и приливът блъска, все по-силно и по-силно…
— Имам наум трима гвардейци, и тримата — братя — каза Брис. — Може да се редуват. Така винаги един ще е с теб, дори когато спиш на покрива.
— Стига да не хъркат…
— Те няма да спят, Техол! Ще стоят да пазят!
— Добре, добре. Успокой се. Приех, нали? Сега какво ще кажеш за малко супа? Колкото да те залъже до закуска?
Брис погледна котлето.
— Вътре има вино, нали?
— Да. От най-доброто при това.
— Чудесно. Половин паница.
Техол и Бъг се спогледаха с доволни усмивки.
15.
От скалите се вдигаше светлина и зной — и безмилостно се завихряха по тясната пътека. Духовете вече се бяха разбягали и изпокрили в пукнатини и цепнатини като плъхове, чакащи да се стъмни. Серен Педак спря да изчака Бурук. Смъкна раницата си, после дръпна меката, подгизнала от пот подплата под бронята и усети как се отлепя като кожа от гърба й. Беше облякла по-малко от половината снаряжение, другото беше вързано за раницата, но все пак я теглеше надолу след дългото изкачване до превала.
Нищо не можеше да чуе оттатък и си помисли дали да не се върне да провери какво става с повереника й. После съвсем смътно до ушите й стигна ругатня, последвана от дращене по камънаците.
Горкият.
През целия път духовете ги бяха гонили като хрътки. От призрачните същества самият въздух ставаше възбуден и неспокоен. Да се спи беше трудно, а от непрекъснатите смътни движения в периферното зрение и тихото шумолене нервите им бяха изопнати до крайност.
Погледна за миг сърдито към обедното слънце, изтри песъчливата пот от челото си и продължи още няколко крачки по пътеката. Вече бяха почти извън територията на Едур. Още хиляда крачки. След това — още един ден спускане до реката. Без фургоните щяха да могат да наемат лодка и да продължат с нея до Трейт. Още един ден до това.
„А след това? Дали ще продължи договора ми?“ Изглеждаше безсмислено, затова тя реши, че просто ще я освободи, поне докато трае войната, и ще е свободна да се върне в Ледерас. Но Бурук Бледия нищо не беше споменал за това. Всъщност той почти нищо не беше казал, откакто напуснаха селото на хиротите.
Обърна се, когато Бурук се изкатери до нея. Целият бе в прах, прорязана от тънки вадички пот; под прахта се виждаше зачервеното му лице.
