готово.
— Благодаря.
Тежестта на наметалото изпъна мускулите й около врата и по раменете, болката в главата й запулсира.
— Някога имах дъщеря. Един благородник я взе. Дългове, нали разбираш. Може и да е жива още, може и да не е. По момичета си падаше оня. В Ледерас. Не можехме да останем там, нали разбираш. Не и след всичко това. Току-виж я срещне човек по улицата или пък каналът изхвърлил тялото й, както става. Все едно, като тебе беше височка, затуй ти го разправям. На, пийни си ейл.
Тя взе халбата и отпи три бързи глътки.
— Е, сега е по-добре.
— Трябва да тръгвам. Ти също — при жена си.
— Добре, дъще. Можеш ли да вървиш?
— Къде ми е раницата?
— А, багажа ти той го взе, каза, че можеш да си го прибереш. В сайванта зад къщата. Много беше точен за това. В сайванта, подчерта го. Да не влизаш в къщата, тъй рече. Изрично…
Тя залитна към стълбата.
— Помогни ми.
Две груби ръце я прихванаха под мишниците, смъкнаха се надолу и я подтикнаха, щом започна да се изкачва, после — за бедрата.
— Повече не мога, момиче — изохка старецът отдолу.
— И това стига, благодаря.
Градът беше тих, само две псета се бяха счепкали и джавкаха до някакъв склад. Серен забърза по улиците. Залиташе. Но точно както я беше уверил старецът, ейлът притъпи болката зад очите й. Мислите й скоро се избистриха.
Стигна до дома на Бурук Бледия, стара, но добре поддържана къща по средата на улицата малко по- навътре от крайречните складове.
Зад спуснатите кепенци не се виждаше светлина.
Серен се изкачи по стъпалата и опря ботуш във вратата.
Четири ритника — и резетата се счупиха. Междувременно съседите се бяха разбудили. Разнесоха се викове — призоваваха градската стража. Някъде надолу по улицата заби камбана.
Тя нахълта след рухващата врата в преддверието с окачените наметала. Нямаше слуги, никакъв звук не се чуваше отвътре. В тъмния коридор, после нагоре по стълбището до втория етаж. Нов коридор, стъпка по стъпка, все по-близо до спалнята на Бурук. През вратата. И вътре.
Той висеше на една от таванските греди, с подуто, потънало в сенките лице. Прекатурен стол на едната страна, опрян до тясното легло.
Писъкът се изтръгна от гърлото на Серен, изпълнен с гняв.
Отдолу — трополене на ботуши по стъпалата.
Тя изпищя отново и звукът потъна в дрезгаво хлипане.
„Винаги си властвала над сърцето ми.“
Димът се вдигаше на големи валма, бързо се спускаше надолу и се разгръщаше като сиво наметало над земите на север. Замъгляваше всичко, без нищо да скрие.
Обруленото от вятър и дъжд лице на Ханради Калаг беше изопнато и безизразно, взряно в чудовищното опустошение в далечината. Трул Сенгар стоеше смълчан зад главатаря на меруд и се чудеше защо Ханради бе решил да остане с него в този момент, когато воините му вдигаха становете си по гористите склонове наоколо.
— Хул Бедикт каза истината — заговори хрипливо главатарят. — Ще ударят изпреварващо. Селата на бенеда, хиротите и арапаите.
Нощ от червени огньове изпълваше севера. Най-малко четири села, сред които и родното село на Трул. Унищожени.
Той се извърна да огледа склоновете. Гъмжащи от воини, жени, роби, старци и деца. „Вече няма връщане. Ледерийската магия заличи домовете ни… Но тези домове бяха празни, селата бяха оставени на враните.“
И шепа окаяни нереки.
„Вече само пепелища.“
— Трул Сенгар — заговори Ханради Калаг, — съюзниците ни пристигнаха снощи. Три хиляди. Видели са те. Явно те познават добре, макар и само по име. Синовете на Томад Сенгар, но тебе — специално. Водача си го наричат Доминатора. Огромен мъжкар, дори за техния вид. Повече сиво, отколкото черно в гривата. Името му е Б’нага…
— Това не ме интересува, главатарю — прекъсна го Трул. — Злоупотребяват с тях безогледно, също като с нас, и това съвсем не е свършило. Не го познавам този Б’нага.
— Както казах, той те знае и иска да говори с теб.
Трул му обърна гръб.
— Няма да е зле да приемеш истината, Трул Сенгар…
— Някой ден ще разбера какво се върти в ума ти, Ханради Калаг. Твоето „аз“, което толкова добре се прикрива. Ханан Мосаг те принуди да се огънеш пред волята му. А сега коленичиш пред моя брат, императора. Узурпатора. Това ли трябваше да означава обединението на племената? Това ли е бъдещето, което искаше?
— Узурпатор. Такива думи може да ти донесат смърт или изгнание.
— Рулад е със западната армия — изсумтя Трул.
— Но духовете вече служат на него.
— Аха. И трябва да имаме шпиони между нас? Император, който се страхува от своите. Император, който държи да е неуязвим за упреци. Все някой трябва да говори в името на разума.
— Не говори повече за това. Не и на мен. Отхвърлям всичко, което казваш. Ти си глупав, Трул Сенгар. Гневът ти е породен от завист. Стига.
Обърна се и закрачи по тясната пътека надолу, а Трул отново остана сам на ръба на пропастта, над долините на прохода. Не му хрумна да се обърне и да види дали Ханради наистина е загубил сянката си.
Ръбът на пропастта. Откъдето можеше да погледне надолу и да види хилядите хора, пъплещи сред дърветата.
Три сухопътни армии и четири флоти бяха побрали цялото население на Тайст Едур. Този лагер пред него беше една левга широк и две — в дълбочина. Трул никога не бе виждал толкова много Едур, събрани на едно място. Хирот. Арапаи. Соланта. Бенеда.
Очите му уловиха движение долу, в края на командния район на Феар — трътлести, покрити с козина фигури. И усети как се смрази. „Нашите… съюзници.“
Джхеки.
Призовани от Едур, които бяха избивали. Поклонници на меча.
Току-що отминалата нощ още по здрач се беше стопила зад кошмарното изригване на магия. Невъобразими сили, отприщени от ледерийските магове в израз на несдържана от нищо жестокост. Ясно беше, че това ще е война на живот и смърт, нито едно парче земя нямаше да се отстъпва, завоеванието и унищожението за ледериите щяха да са синоними. Трул се чудеше дали Рулад се кани да отвърне по същия начин.
„Само че ние нямаме домове, в които да се върнем. Обречени сме да завземем юга. Ледер. Не можем да пометем градовете… нали?“ Вдиша дълбоко. Трябваше пак да поговори с Феар. Но брат му се беше потопил изцяло в ролята си на командир на тази армия. Авангардните му части, на половин ден път напред, щяха скоро да се появят пред Високи форт. Армията трябваше да прехвърли река Катер при Тясното русло, над което минаваше стар каменен мост, а после да възвие и да се събере с авангарда.
А след това щеше да има сражение.
За Феар времето за въпроси беше приключило.
„Но аз защо не мога да направя същото за себе си?“ Увереността, дори фатализмът убягваха на Трул.
