защото неодобрението му на тази война беше добре известно. Но знаеше също и че ще го следват.
Благородници между тях нямаше.
Спря пред воина, когото бе избрал за командир на частта. Алрада Ан се беше обучавал редом с него, предпочитаното му оръжие беше късият крив меч на Меруд. Беше левак, рядко явление сред едурите, но с другата ръка боравеше с къс нож с широко острие за близък бой. Камбановидният предпазител на късия меч беше увенчан с многобройни криви шипове, предназначени да захващат остриетата на мечове и дръжки на копия, а от непрекъснатите упражнения в тази тактика лявата му китка беше станала почти два пъти по- дебела от дясната. Неведнъж тренировъчните къси копия на Трул се бяха чупили при рязкото извиване на ръката на Алрада с меча.
Воинът също така го мразеше по причини, които Трул все още така и не беше разгадал. Макар че напоследък Алрада сигурно бе намерил нови поводи за омразата си.
— Капитане.
Тъмните му очи отказаха да срещнат погледа му. Винаги беше така. Кожата на Алрада бе по-тъмна, отколкото на всеки Едур, когото Трул познаваше. Дългата му свободно падаща коса беше прошарена със сиви кичури. И около него гъмжеше от духове на сянката — още една странна подробност, която го отличаваше.
— Командире — отвърна сухо другият мъж.
— Уведомете сержантите, че потегляме. Колкото може по-малко багаж — налага се да се придвижим бързо.
— Вече е направено. Чакахме вас.
Трул отиде да вземе снаряжението си — метна на рамо малката кожена торба и си избра четири къси копия. Всичко, което останеше, щяха да го приберат ледерийските роби и да го носят с ядрото на армията, щом тя тръгнеше бавно и предпазливо след отряда на Трул и силите на Ханради.
Обърна се и видя, че всички от отряда са станали. Очите им бяха приковани в него.
— Ще трябва да се придвижим на бегом, воини. До южния край на моста. Щом влезем в прохода, всяко отделение пуска напред клин и се придвижва самостоятелно извън пътя до моста. Трябва да сме едновременно бързи и безшумни.
Един от сержантите се обади:
— Командире, ако оставим пътя, ще се забавим.
— Затова тръгваме веднага.
— Ще загубим скорост, командире — настоя сержантът.
— На пътя след прохода ще е рисковано, Канарт. Хайде, тръгвайте.
И се изруга наум. Един командир не трябва да обяснява решенията си. Достатъчна беше заповедта. Нито беше редно един сержант публично да оспорва заповедта му. Всичко това не започваше добре.
Отрядът пое тичешком през прохода, с едно от отделенията в авангард, след него — Трул и останалите отделения с Алрада в тила. Бързо оставиха лагера зад гърба си. След това профучаха през войската на Ханради Калаг по прохода, оставен за тях.
Трул изпита задоволство и облекчение от скоростта, която си наложиха. Умът можеше да замълчи в здравия ритъм на стъпките, гората се плъзгаше назад с всяка крачка, дърветата ставаха все покриви и тънки, колкото повече се приближаваха до билото; слънцето пълзеше по безоблачното небе.
Към средата на утринта вече бяха спрели в южния край на прохода. Трул остана доволен, като видя, че никой от воините му не е задъхан, само вдишваха бавно и дълбоко да забавят биенето на сърцата си. Всички бяха плувнали в пот от усилието и горещината. Отпиха по малко вода и хапнаха: скромна дажба сушена сьомга и тънка хлебна питка с плънка от борова паста.
Отдъхнали и нахранени, воините се строиха по отделения и без повече думи поеха през рехавата гора от двете страни на пътя.
Трул реши да придружи отделението на Канарт. Тръгнаха през гората от западната страна на пътя, после започнаха бавното и безшумно спускане на разстояние от трийсетина крачки от пътя. Друго отделение се придвижваше още по на запад, на петнайсет крачки от тях, а третото — по средата, на трийсет крачки зад тях. В същата формация се придвижваха и от източната страна.
Сержант Канарт открито показваше недоволството си — постоянно дърпаше напред, докато не застъпва почти по петите на воина в челото. Трул помисли да му даде знак да спре, но Канарт не го и поглеждаше, все едно че не беше с тях.
После, някъде по средата на склона, авангардът спря и се присви ниско.
Трул и останалите също спряха. Гората надолу по склона се сгъстяваше — истинска армия от почернели борови стволове, преграждаща гледката на петнайсет крачки напред. Нямаше много храсти, но склонът беше неравен и коварен с обраслите с мъх камънаци и полуизгнили нападали дървета. Трул погледна надясно и видя най-близкия воин на съседното отделение на десетина стъпки по-надолу, но ето, че и той спря и вдигна ръка, погледът му се прикова в Трул.
Авангардът отпред шепнеше нещо на Канарт. След миг сержантът се обърна и пое обратно нагоре към Трул и другите.
— В края на главния път има съгледвач. Фаред, вероятно служи в армията на ледериите. Има добра видимост над самия път, може би на седемдесет крачки или повече.
Трул погледна през рамо към другите от отделението. Спря се на един и му даде знак да се приближи.
— Бадар, върни се при трето отделение. Да изберат воин, който да се върне на сто и двайсет крачки нагоре, след което да излезе на главния път. Оттам да тръгне надолу, все едно че е авангард. Щом им го предадеш, се връщаш при нас.
Бадар кимна и се шмугна сред дърветата.
— А ние? — попита Канарт.
— Ние изчакваме, след което се съединяваме с отделението от западната ни страна. Промъкваме се под позицията на съгледвача и устройваме капана си.
— А отделенията от източната страна на пътя?
Хубав въпрос. Беше разделил силите си, без никаква възможност за връзка с половината отряд. Грешка.
— Остава ни да се надяваме, че те също са видели съгледвача. И ще преценят правилно, че е невъзможно да се промъкнат незабелязано покрай него.
Сержантът само кимна. Не беше нужно да му изтъква грешката. Нито своята, явно.
„Наравно сме. Добре.“
Скоро Бадар се върна и им кимна небрежно. Трул даде знак на отделението да го последва и свърна на запад към воините, спрели на предна позиция.
Щом се събраха, обясни набързо плана си и петнадесетимата поеха тихо надолу по склона.
Спуснаха се на шейсет крачки, след което Трул им махна с ръка към главния път. Позицията, на която излязоха, беше точно зад един остър завой. Беше наредил да извадят оръжията си, готови за бой.
Канарт посочи:
— Точно срещу нас, командире. Отделението на Ретал. Усетили са ни.
Трул кимна.
— На позиции. Поразяваме го, щом се озове срещу нас.
Няколко тягостни мига. Зноят на слънцето отскачаше от камъните, прахта кротко лежеше на пътя. Бръмчаха насекоми.
После — леко, едва доловимо „туп-туп“ от бързо приближаващи се стъпки. Звукът изведнъж се усили, право към тях.
Фаредът беше като мъгла — излетя по завоя и профуча покрай тях.
Няколко копия полетяха на височината на прасците, за да го спънат.
Съгледвачът ги прескочи.
Някой изруга, после едно копие изсъска покрай Трул, желязното острие изпращя в гърба на фареда между плешките и прониза гръбнака. Съгледвачът се просна на земята, затъркаля се, краката изритаха и тялото застина.
Прахта пак се слегна и настъпи тишина.
