Самият Удинаас вече не можеше да се уповава на това блажено невежество. В света на призраци и сенки миналото продължаваше да живее, да диша като живо, вечно и неуморно същество. И го терзаеха гласове, отдавна умрели гласове. Сянката на Тайст Андий, Чезнещият, беше безразличен към личните желания на ледерийския роб, към молбите му за тишина, за край на тази зловеща какофония от съжаления, която като че ли бе единственото, което държеше духовете заедно.
Удинаас вече бе познал достатъчно ужас тук, сред живите. И колкото до него — не си струваше да се извличат стари истини.
Какво го засягаше някаква древна мъст?
Защото прахта на над четири хиляди от тях бе в този миг под краката им. Истина, понесена от дрезгавия смях на Чезнещия.
„И тази прах има очи, робе. Трябва ли да се страхуваш? Може би не. Тях не ги интересува. Много. Не толкова, че да се вдигнат и да ви избият всички, нещо, в което бездруго може и да не успеят. Но ще ти кажа това, Удинаас: биха се опитали с охота.“
— Щом са прах, не могат да убият никого — промълви Удинаас.
Беше нощ. Седеше с гръб към полегатата скална стена, на издатина, надвиснала над огромния лагер на Едур. Преди малко императорът го беше отпратил. Грамадният облепен със злато кучи син беше в кисело настроение. Изтощен от мъкненето на огромното си туловище, от споровете с Ханан Мосаг, от безкрайните сметки по придвижването и поддържането на армия от десетки хиляди воини със семействата след тях. Не всичко беше слава.
„Прахта може да се надигне, Удинаас. Може да добие форма. Воини от кост и съсухрена плът, с мечове от камък. Откъде са дошли? Кой боен главатар ги е пратил тук? Не отговарят на въпросите ни. Никога. Сред тях няма гадатели на кости. Те са като нас. Изгубени.“
На Удинаас му беше писнало да слуша. Духът беше по-лош от кърлеж, впил се дълбоко в мозъка му. Беше започнал да се съмнява в съществуването му. По-вероятно беше рожба на собствената му лудост, личност, измислена от собствения му ум. Изобретател на тайни, сеещ армии от призраци, за да обясни безчетните гласове, шепнещи в черепа му. Това измислено същество щеше да твърди обратното, разбира се. Можеше дори да изпърха пред очите му, да се прокрадне безтелесно в полезрението му, необяснимо движеща се сянка там, където не трябваше да има такава. Но робът знаеше, че очите могат да лъжат. Отново част от същото изкривено възприятие.
Духът се крие в кръвта на Вайвала. Вайвалът се крие в сянката на духа. Игра на взаимно отрицание. Императорът не усещаше нищо. Ханан Мосаг и неговите К’риснан не усещаха нищо. Пернатата вещица, Майен, Урут, воинството обвързани духове, ловните кучета, птиците и бръмчащите насекоми — всички те не усещаха нищо.
А това беше нелепо.
Поне що се отнасяше до Удинаас — и тази преценка бе плод на някаква рационална, скептична част от мозъка му, на онзи възел от съзнание, който духът непрестанно се опитваше да разнищи — Чезнещият не беше реално същество.
Кръвта на Вайвал. Сестрата на Зората, владетелката на меча, позната на Едур като Менандори — тя и жадното място между краката й. Зараза и нещо не много по-различно от насилие. Наистина беше заразен и точно според предсказаното от Пернатата вещица, тази нечовешка кръв го влудяваше. Не беше имало никаква проклета бяла кучка, която да отнеме семето му. Трескави илюзии, видения за величие, последвани от параноидно подозрение, че му е отнета обещана слава.
Само така можеше да обясни окаяното си положение сега, роб на един безумен Тайст Едур. Роб, присвит под смазващата тежест на всяка пета, която можеше да си представи. Уплашен и безпомощен, след като всички вътрешни преструвки и самооправдания бяха отхвърлени.
Пернатата вещица. Беше я обикнал, никога нямаше да я има — и толкова. Истината лежеше пред него ужасна и разголена, а той не искаше да я погледне пряко и честно.
Лудите градяха къщи от здрав камък. Глухи стени. И ги обикаляха, за да намерят вход. Вътре, където чакаше съвършеният уют. Хора, кроежи и откровени лъжи възпираха всяко негово усилие и това бе в ядрото на заговора. Та нали отвън, в края на краищата, къщата изглеждаше реална. Значи беше реална. Само още малко пълзене към каменната стена, още малко бутане, още едно последно блъскане, за да се пръсне тази преграда.
Напред и напред, и все в кръг. По изровените коловози на лудостта.
Чу дращене долу по камъка и след миг Пернатата вещица изникна пред очите му. Покатери се на издатината до него с треперливи, трескави движения.
— Мой ред ли е да бягам? — попита той.
— Заведи ме там, Длъжнико. В онзи свят на сънищата. Където те намерих преди.
— Беше права през цялото време — отвърна Удинаас. — Той не съществува.
— Трябва да отида там. Трябва да видя сама.
— Не знам как.
— Идиот. Мога да отворя път. Бива ме в отварянето на пътища.
— После какво?
— После избираш ти. Удинаас, отведи ме при призраците.
— Тук не е подходящото място за това…
Тя стискаше нещо в едната си ръка и сега се пресегна и опря дланта си до ръката му, и той усети натиска на плочката между двамата.
И лумна огън.
Ослепителен, кипнал от всички страни.
Удинаас усети как някаква тежест го избута — и залитна напред. През пламъците. В света, който току- що бе напуснал, щеше да полети в пропастта, за миг, после щеше да се удари в скалистия склон и да се изтъркаля до дърветата. Но сега мокасините му заораха в равна прашна земя.
Падна на колене. Пернатата вещица се олюля пред очите му, преминала невредима като него през огнената стена. Той се извърна към нея.
— Какво направи!?
Нечия ръка го стисна за врата, надигна го над земята, запокити го и той падна по гръб. Студеното нащърбено острие на каменен меч се притисна в шията му. Чу писъка на Пернатата вещица.
Примига сред облака прах.
Над него стоеше мъж. Нисък — но цяла грамада от мускули. Широк в раменете и с дълги ръце, по бронзовата му кожа почти нямаше косми. Дълга провиснала черна коса, широко скулесто лице. Тъмните очи лъщяха под изпъкналото чело. Кожи, провиснали в грубо съшито наметало, кръпки от всевъзможни цветове; отдолу прозираше бяла омачкана подплата.
— Пет тол уул хавра д ара. — Думите прозвучаха странно гърлено, с къси гласни, сякаш гърлото, от което излязоха звуците, не беше гъвкаво като на обикновен човек.
— Не те разбирам — отвърна Удинаас. Усети, че около него се сбират други, и чу как Пернатата вещица изруга, щом хвърлиха и нея на земята.
— Арад хавра’д ара. Ен’аралак хавра д’драх.
Лице, нашарено от безброй белези. Следи от счупване на едната ръка под лакътя — костта беше зарасла накриво и стърчеше под мускула и кожата. Лявата скула на мъжа беше хлътнала, а широкият му нос — изкривен и сплеснат. Раните бяха отдавнашни.
— Не говоря езика ти.
Върхът на меча се вдигна от шията му. Воинът отстъпи назад и махна с ръка.
Удинаас се изправи.
Още облечени в кожи фигури.
Наоколо — естествена падина със стръмни стени от трите страни. Вертикални цепнатини в каменните стени, някои — толкова големи, че можеха да осигурят заслон. В тях живееха тези хора.
Откъм четвъртата страна на падината, вляво от ледериите, се виждаше равнина. А в далечината — очите на роба се разшириха, щом го видя — порутен град. Все едно че с корените беше изтръгнат от земята
