— Не можем ли да останем?
— В света на плочките? Ти ми кажи, Перната вещице.
— Това не е светът на сънищата ти, нали?
Той отвърна с гримаса, за да прикрие насмешката си от неволно прокрадналия се във въпроса й подтекст.
— Не е. Предупредих те.
— Очаквах да кажеш това. Само че не с този съжалителен тон.
— Гняв ли очакваше?
Тя кимна.
— Много гняв имаше у мен. Но си отиде.
— Как? Как го накара да си отиде?
Той я погледна и само поклати глава. Обърна се и отново се загледа в руините.
— Това разрушение, това избиване. Ужасно е.
— Може би са си го заслужили. Може би са направили нещо…
— Перната вещице, въпросът какво е заслужено би трябвало да се задава много рядко. Ако изобщо трябва да се задава. Задаването му води до смъртни присъди, до актове на откровено зло. Жестокостта в името на справедливостта на свой ред поражда жестокост. Ние, ледериите, сме достатъчно прокълнати с „праведност“, за да си навличаме още.
— Живееш мекушаво, Удинаас. В един много суров свят.
— Казах ти, че гневът не ми е чужд.
— Но успяваш да го изцедиш като болна кръв, преди да е наранил някой друг.
— Значи само аз кървя, така ли?
Тя кимна.
— Боя се, че да, Удинаас.
Той въздъхна и се обърна.
— Хайде да се връщаме.
Един до друг поеха обратно към чакащите диваци и селото им от пещери.
— Да можехме поне да ги разберем.
— Шаманът им е мъртъв.
— Проклет да си, Удинаас!
Върнаха се в падината. Там нещо се беше променило. Бяха се появили четири жени и с тях — малко момче. Човек.
Воинът, който бе говорил с тях, каза нещо на момчето. То му отвърна на същия език, после погледна Удинаас и Пернатата вещица. Посочи ги, намръщи се и каза:
— Ледерии.
— Разбираш ли ме? — попита Удинаас.
— Малко.
— Мекрос ли си?
— Малко. Ледерии Длъжници. Длъжници. Майка и татко. Избягали живеят при Мекрос. Живеят свободно. Свобода. В свобода.
Удинаас посочи разрушения град.
— Твоят дом?
— Малко. — Хвана ръката на една от жените. — Тук.
— Как се казваш?
— Руд Елале.
Удинаас погледна Пернатата вещица. „Руд“ на търговската реч на Мекрос означаваше „намерен“. Но, разбира се, тя нямаше как да го знае.
— Намерен Елале — заговори той на търговската реч, — сега по-добре ли ме разбираш?
Момчешкото лице светна.
— Да! О, да! Ти си моряк, като моя татко. Да.
— Тези хора са те спасили от града?
— Да. Те са Бентракт. Или бяха, каквото и да означава това — ти знаеш ли?
Той поклати глава.
— Намерен, имаше ли други оцелели?
— Не. Всички умряха. Или умираха.
— А ти как оцеля?
— Играех си. После имаше ужасен шум и писъци и улицата се надигна и се счупи, и къщата ми я нямаше. Затичах към една голяма пукнатина, пълна с ледени нокти. Щях да умра. Като всички. После се ударих в два крака. Тя стоеше. Стоеше, все едно че улицата още си беше равна.
— Тя?
— Това е езикът на търговците, нали? — намеси се Пернатата вещица. — Започвам да го разбирам — на него си говорехте с Хулад, нали?
— Тя беше бял пламък — продължи момчето. — Висока, много, много висока, и се пресегна, и ме вдигна. — Показа с ръка как са го вдигнали, като се хвана за яката на дрипавата риза. — И каза: „О, не, няма да ми скимтиш!“ После вървяхме. Във въздуха. Реехме се над всичко, а накрая всички пристигнахме тук. И тя кълнеше. Кълнеше и кълнеше.
— Освен че кълнеше, каза ли нещо друго?
— Каза, че много труд била хвърлила в това
— Така си и помислих — промълви Пернатата вещица.
„Не!“
— Забележителни очи — продължи тя. — Трябва да са от нея. Твоите са много по-тъмни. По-замъглени. Но тази уста…
„Не!“
— Намерен… на колко си години?
— Забравям.
— На колко си бил, преди ледът да разруши града?
— На седем.
Удинаас се обърна тържествуващо към Пернатата вещица.
— На седем — повтори момчето. — Седем седмици. Мама все казваше, че съм растял много бързо, тъй че сигурно съм висок за възрастта си.
Пернатата вещица се усмихна криво.
Воинът Бентракт заговори отново. Момчето кимна.
— Улшун Прал иска да ви попита нещо.
— Моля.
— Рае’д. Веб ентара тог’руд н’лан н’вис тлал? Лист вах олар н’лан? Сте шабин?
— Жените искат да знаят дали ще ги изям, като порасна. Искат да знаят какво ядат драконите. Искат да знаят дали трябва да ги е страх. Не знам какво означава всичко това.
— Как може да бъдат изядени? Те са… — Удинаас замълча. „Блудния да ме вземе, те не знаят, че са мъртви!“ — Кажи им да не се тревожат, Намерен.
— Ки’бри арастешабин бри пор’тол тун логдара кул абси.
— Улшун Прал казва, че са обещали да се грижат за мен, докато тя се върне.
— Ентара тог’руд ав?
Момчето поклати глава и отвърна на езика на воина.
— Какво попита той? — настоя Удинаас.
— Улшун Прал искаше да разбере дали си моят баща. Казах му, че баща ми е мъртъв. Казах му — не, не си. Моят баща беше Ейрак Елале. Той умря.
— Кажи му, Удинаас — подкани го Пернатата вещица.
