гласове. Затъпяването още не беше дошло и сигурно така и нямаше да дойде, а упоритата трезвост не искаше да я напусне, непоклатима и безразлична към безкрайните чаши вино, които изливаше в гърлото си.
Трескава възбуда, десетки гласове, които редяха всевъзможните си версии „казах ли ви аз на вас“ на тълпата кимащи глави. Пророкувания и предсказания, бляскави думи на алчност, зажадняла за плячката от бойни полета, затрупани с мъртви едури. „Дай им Първи девичи форт, ми да. Що не? Примами ги кучите синове по-навътре. Видя ли какво направи кадърът оная нощ? Пак ще го направят, само че тоя път срещу тия копеленца с пепелявите лица. Платил съм си място за гледане, малко над Фара, цяло състояние платих за него, ще видя всичко.“
„При Разлив Фент всичко ще свърши. Ще им натрием носа и после кадърът ще удари флотата им в Катерско море. Имам дялове в една ивица на Кривия бряг, права за вадене на корабна плячка. Заминавам там веднага щом свърши.“
„Оставят се да ги обкръжат, казвам ти. Здрач само е чакала да й вдигнат обсадата. Какви ги дрънкаш? Как така се е предала? Блудния да те вземе, човече, какви са тия лъжи, дето ги ръсиш тука? Ти да не си някой проклет предател, да не си Хул Бедикт? Затвори я тая уста, че да не ти я затворя аз…“
„Ще помагам, Крайбал, честно. Да зашия тия уста е толкоз лесно, колкото да закърпиш корабно платно, а това го правя от години…“
„Къде тръгна тоя?“
„А, все едно, Крайбал…“
„Предателите заслужават урок, Фелуда. Хайде, гледам, че се запъти към вратата…“
— Не е добре за една жена да седи така сама, скъпа. Позволи на един свестен човек да те измъкне от тая…
Серен Педак вдигна очи към надвисналата над масата фигура. Умът й отвърна „Добре“, докато се обръщаше навъсена.
— Това, което дрънкат тук, не си заслужава и плюнката, скъпа. Искаш да пиеш? Добре, седи и пий. Само предлагах някое по-тихо място, нищо друго.
— Разкарай се.
Но мъжът седна срещу нея.
— Гледам те цяла вечер. Викам си, една от многото ледерийки? Зададох си този въпрос веднъж, и само веднъж. Не, мисля си, не и тази. Питам и някой ми отвръща: „А, това е Аквиторът, Серен Педак. Беше на север, за преговорите, дето удариха на камък. Беше на договор с Бурук Бледия, оня дето се обеси, и проклет да съм, ако не го намери тя, оцъклен и вмирисан.“ И си викам, тая работа не е лека. Нищо чудно, че седи тука и се опитва да се напие, ама не става.
Погледът й се спря на него и чак сега го видя ясно. Прорязано от бръчки лице, гладко обръснато, дълга до раменете коса с цвят на лъскаво желязо. Гласът му прозвуча отново в главата й и потвърди онова, което виждаха очите й.
— Не си ледериец.
Широка усмивка, равни бели зъби.
— Тук си права. И без да се обиждаш, но се радвам, че не съм.
— И фаред не си. Не си и нерек. Нито тартенал. И фент не си, нито мекрос…
— Това, което съм, не си и чувала за него, вярвай ми. Много далече ми е домът.
— Какво искаш?
— Да ти предложа нещо, но трябва да стане някъде на по-тихо. Насаме…
— Знаех си…
— Не е това, макар че щях да се чувствам голям късметлия, ако станеше каквото си мислиш. Не. — Наведе се напред и й даде знак да направи същото.
Тя се надвеси над масата с иронична усмивка. Носовете им почти се долепиха.
— Изгарям от нетърпение.
Мъжът леко се отдръпна.
— Ние си имаме една гемия…
— Ние?
— Малък кораб. И се махаме от тоя цирей на задника на Гуглата, наречен кралство.
— Къде? В Коршен? Пайлот, Трус? Коланс?
— Какъв смисъл? Първите три, които спомена, плащат данък на Ледер, а както разправят, в Коланс е абсолютна бъркотия. Аквитор, светът е много по-голям, отколкото си мислиш…
— Нима? Всъщност е много по-малък, отколкото си мисля.
— Друга дупка, същият боклук, а? Може и да си права. Но може и да не си.
— Кой си ти?
— Просто някой, който е много далече от дома, както казах. Едва се измъкнахме от Ассаил, само за да се озовем тук, и още щом дойдохме с проклетото решето, се оказа, че дължим пари. Със стъпването на кея вече дължахме още. За седем месеца толкова затънахме в дългове, че и самият принц К’азз не би могъл да ни измъкне. Живеем с огризки, вършим най-мръсната работа и затъваме.
— Бил си войник.
— Още съм, скъпа.
— Запиши се в някоя бригада тогава…
Той избърса чело с опакото на ръката си, затвори за миг очи, после като че ли взе решение. Изгледа я твърдо със студените си сини очи.
— Така крещи, че се чува до Бездната, скъпа, а никой от вас ледериите не иска да го чуе. Вие сте в беда, хора. В сериозна беда. Разлив Фент беше предаден. Значи така — Здрач е умен, способен командир. Какво тогава я е принудило да го направи? Помисли, Аквитор.
— Разбрала е, че е безнадеждно. Разбрала е, че не може да удържи града и че няма път за отстъпление.
Той кимна.
— Не си била тук, когато се върнаха корабите с улова. Не си видяла какво ги докара. Ние видяхме. Скъпа, ако денрабъ си имат бог, то това беше той, ей тук, в този залив.
— Кои са денрабъ?
Непознатият поклати глава.
— При нас ще се намери място за читави хора. А и няма да си единствената жена, тъй че не е това.
— Защо точно аз тогава?
— Защото не си сляпа, Серен Педак.
Тя се усмихна, отдръпна се и извърна очи. „Нито пияна.“
— Кой си ти?
— Нищо няма да ти говори…
— Все едно, кажи ми.
— Викат ми Лоста. Железния лост, Втори меч, Четвърта рота, Пурпурна гвардия. Бях на служба при командир Кал-брин, преди всички да се пръснем оттук до портите на Гуглата.
— Нищо не говорещо и
— Момиче, зъбите ти са по-остри от тези на енкар’ал, с мръвка ризан между тях. Може би затова ми допадаш толкова.
„Добре.“
— Не ме интересува предложението ти, Лосте.
— Постарай се да го обмислиш. Има време за това, стига да се измъкнеш колкото може по-скоро от Трейт.
Тя го погледна.
— Изглежда ми безсмислено.
— Щеше да си права, ако корабът ни беше тук, в залива. Но не е. В Ледерас е. Записахме се като екипаж, чрез един агент. — Сви рамене. — Щом излезем в открито море…
— Ще убиете капитана и хората му и ставате пирати.
