— Никого няма да убиваме, ако се разберем, и не сме пирати. Просто искаме да се върнем у дома. Трябва да се върнем у дома. — Изгледа я за миг и стана. — Ако всичко мине добре, ще те чакаме в Ледерас.
„Добре.“
— Губиш си времето.
Той сви рамене.
— Дотогава много неща ще се променят, Аквитор. Махни се от този град, момиче. Докато си трезва, напусни го. Просто се махни.
И си тръгна.
„Спипаха го, завлякоха го отзад и сега му шият устата… ела да видим…“
„Само устата? Скапан предател. Така лесно да му се размине на тоя кучи син. Отвсякъде да го зашият, да видим дали ще му хареса…“
„Хул Бедикт да беше, това искам аз…“
„А, на него ще му направят много по-лошо, помни ми думата. Чакай само и ще видиш…“
С развети от вятъра сини коприни, Некал Бара стоеше на терасата на фара, загледана към морската шир. Нищо не вървеше според плановете. Изпреварващата им атака беше унищожила празни селища. Целият народ на Тайст Едур беше тръгнал. „И скоро ще дойдат на самия ни праг.“
Флотата бе дошла в морето Катер, готова да предотврати изтеглянето на гарнизона на Здрач в Разлив Фент, но след като градът беше предаден, просто продължи напред. Със свръхестествена бързина кървавочервените платна на петстотин щурмови съда вече се приближаваха към залива Трейт. А във водите под гладките им корпуси…
Оттогава, по заповед на Цеда, тя се мъчеше да разбере естеството на това същество, над което Тайст Едур бяха наложили волята си, за да им служи. Пристанището и заливът отвъд него бяха древна суша, огромна варовикова плитчина, под която течаха големи подземни реки. Тук-там ерозията беше сринала варовиковата кора и се бяха образували дълбоки кръгли кладенци. Водата долу по принцип продължаваше да тече, като ръкави на предишните реки. Но понякога не успяваше да се процеди през варовика от натрупалите се с времето втвърдявания и застиваше на място, черна и неподвижна.
Преди много време един такъв кладенец се бе превърнал в място на свещенодействия. В дълбините му бяха хвърляли съкровища. Злато, нефрит, сребро и живи жертви. Гласове на давещи се бяха пищели в леденостудената вода, студена плът и кости се бяха трупали на светлото дъно.
И така беше сътворен дух. Дух, хранен с кръв и отчаяние, искащ изкупителни жертви, насилствено отдаване на тленен живот. Тя много добре знаеше, че във всичко това се крият загадки. Дали духът беше съществувал, преди да е възникнал култът, или просто беше извлечен от поднесените жертви? Или бе породен от самата воля на древните поклонници? Тъй или иначе, резултатът беше един. Беше се появило същество, научено на стръвен глад. Привикнало да се храни с кръв, със скръб и ужас.
Някогашните поклонници бяха изчезнали. Измрели или постепенно стопили се, или тласнати до толкова крайни жертвоприношения, че се бяха самоунищожили. Нямаше как да се разбере колко дълбока е грамадата от кости, натрупана в този кладенец, но големината й трябваше да е ужасяваща.
Духът беше обречен и след време щеше да умре. Ако морските води не се бяха надигнали, за да погълнат сушата — ако стените на неговия свят не бяха изчезнали и всичко, което беше извън тях, не му бе станало достъпно.
Бреговете по целия свят бяха места за поклонение. Най-старите хроники от Първата империя непрекъснато отбелязваха това за народи, открити по време на експедициите. Границата между море и суша бележеше проявата на символичния преход между познатото и непознатото. Между живот и смърт, дух и ум, между неизброимото множество стихии и сили, противоречиви и в същото време — сплетени в едно. Живот, предаден на морските води, съкровища, хвърляни в дълбините им. А над самите води — кораби и техните екипажи, завличани в дълбините им.
При все това съществото беше срещнало… съперничество. И както подозираше Некал Бара, се беше справило зле. Залиняло, страдащо, то се беше върнало в своята дупка, там, под потопа. Върнало се беше, за да умре.
Невъзможно беше да се разбере как магьосниците на Тайст Едур го бяха открили или как бяха разбрали на какво е способно. Но го бяха обвързали, хранили го бяха с кръв, за да възвърнат силата му, и то беше пораснало, а с това бе пораснал и гладът му.
„А сега аз трябва да намеря начин да го убия.“
Усещаше напора му под водната повърхност, все по-близо, под щурмовите съдове на Тайст Едур. Войниците се трупаха по укрепленията около залива. Подготвяха за огън стенобитни машини и балисти, изкарваха на позиции движещите се на колела механизми, изхвърлящи стрели, способни да пробият корабни корпуси, палеха огньове.
Арахатан, с наметалото си от черна кожа, бе заел позиция в другия край на главния вълнолом и също като нея беше застанал с лице към морската шир, взрян в бързо настъпващата вражеска флота. Трябваше да спре атаката на духа, да влезе в открита схватка с него, за да може Некал Бара с магия да се промъкне по-близо до създанието и да го порази.
Жалко, че Енедиктал се беше върнал при своя батальон в Оул, вместо да остане в града. Жалко, че Змийският пояс не бяха дошли за подкрепление. Влезеха ли в стълкновение с духа, Енедиктал можеше да разбие флотата на Едур. Тя нямаше представа колко сила ще им остане на двамата с Арахатан, след като убият духа — възможно беше да са толкова изтощени, че да не могат да унищожат флотата. Можеше да се стигне до ръкопашен бой в залива.
„И това е най-нелепото на магията във война — почти нищо друго не правим, освен да си пречим взаимно. Освен ако кадърът не се окаже по-малочислен.“
Имаше под своя команда още шестима по-дребни заклинатели, разпръснати в ротите на развърнатия долу батальон на Хладната глина. Трябваше да са достатъчни срещу магьосниците на Едур.
Некал Бара беше угрижена, и не без основание.
Червените платна заплющяха. Очите й едва успяваха да различат воините по палубите и такелажа. Флотата забавяше. Под челните кораби напред се понесе тъмен прилив, разпростря се като катраненочерен оток из залива.
Обзе я внезапен страх. Беше…
Погледна надолу. Към самотната, загърната в черно фигура в самия край на главния вълнолом. Разперила широко ръце.
Духът се надигна в издуваща се вълна, набра скорост и се понесе вихрено към пристанището. Войниците по кейовете се прикриха зад щитовете си и върховете на копията им щръкнаха. Една от метателните машини изстреля топка горящ катран. Омаяният поглед на Бара проследи огнената дъга и сивата диря след нея — огненото кълбо се спускаше към набъбващата вълна.
После изчезна сред петно кипнала пяна.
Чу рева на Арахатан. Бяла бразда проряза водата и кипна пред кейовете, стена от пара се вдигна към небесата. Тъмното изгърбено туловище набираше мощ, преди да връхлети.
Фарът под краката й се разтресе от чудовищния сблъсък. От тясната желязна тераса под нея струпалите се да гледат се разхвърчаха във въздуха и западаха с писъци надолу към скалите. Терасата се огъна като тънка тел в ръцете на ковач, сглобките се пръснаха сред облаци прах. Ужасно скърцане прониза кулата и тя се люшна.
Разпенена черна вода връхлиташе с ярост, издигаше се все по-високо точно пред Арахатан. Тъмна сянка погълна магьосника.
Фарът се срутваше.
Изпънала напред ръце, Некал Бара се хвърли от ръба.
И изчезна сред вихрения лъч на магията. Полетя надолу сред искрящите пръски от син пламък, гъмжащи около ослепително бялото ядро.
Като божие копие, нажеженият до бяло огнен стълб прониза духа отстрани, издълба диря от пламъци в тъмната кипнала вода.
