„Блудния да ни… той угасва! Пропада!“ Усети, а след миг видя Арахатан. Червена плът, късаща се не дрипи от костите, изгаряше и почерняваше, отнесена сякаш от свиреп ураган. Видя зъбите му — устните бяха отпрани — оголени в гримаса на безумна усмивка. Очите засъскаха, потъмняха, хлътнаха навътре.
Усети в последния миг изумлението му, неверието…
Навътре, в плътта на духа, пласт след пласт гъста съсирена кръв, сплъстена коса, нацепени късове кост. Обрасли с корал драгоценни накити, смачкани златни монети, сгърчени трупчета на новородени, всички с хлътнали чела над лица, изкривени от болка и неописуемо страдание. „Пластове. О, Богиньо, какво сме направили ние, смъртните? Направили и направили, и направили?!“
Каменни сечива, бисери, парчета раковини…
Навътре…
И разбра, че е сгрешила. Че е сгрешила ужасно.
Духът — нищо повече от куха раковина — пазеше в себе си спомен. В кост, зъби и коса. Спомен и нищо друго.
Навътре…
И Некал Бара разбра, че ще умре. Никаква защита нямаше срещу това, което се надигаше да я срещне. Никаква. Не можеше… изобщо не можеше да… „Цеда! Куру Кан! Чуй ме! Виж…“
Серен Педак залитна на улицата. Бутана, блъскана, събаряна на колене от бягащи хора.
Беше се събудила в някакво тъмно мазе сред празни изпочупени бурета. Бяха я ограбили, повечето от бронята й беше смъкната. Меча и ножа й ги нямаше. Болката между краката подсказваше, че я е сполетяло и по-лошо. Устните й бяха подути и накъсани от целувки, които така и не беше усетила, косата й беше разчорлена и сплъстена от кръв. Пропълзя по камъните и се сви до някаква мръсна тухлена стена. Зяпна замаяна царящата наоколо паника.
Пушеци бяха затулили небето. Мътнокафява светлина, далечни шумове от битка — откъм пристанището вляво и по северната и източната стена, напред и вдясно. По улицата пред нея гражданите тичаха сякаш в произволни посоки. Двама мъже се бяха вкопчили в смъртоносен двубой и тя видя как единият успя да прониже другия, а после започна да блъска главата му в каменните плочи. Черепът изпращя, победителят пусна гърчещата се жертва, надигна се и закуцука по улицата.
Врати падаха с трясък. Жени излизаха с писъци на улицата, измъкнати от скривалищата си.
Не се виждаше нито един Тайст Едур.
Вдясно от нея трима мъже с вид на мародери се тътреха по улицата. Единият носеше оплескан с кръв дебел кривак, друг — къс ятаган. Третият влачеше за единия крак мъртво или примряло от ужас момиченце.
Видяха я. Онзи с кривака се ухили.
— Идвахме да те приберем, Аквитор. Събуди се и искаш още, а?
Не позна нито един от тях, но в очите им имаше нещо ужасно познато.
— Градът падна — продължи той, след като се доближи. — Но можем да се измъкнем и те взимаме с нас.
Онзи с ятагана се изсмя.
— Решихме да си те вземем за нас, скъпа. Не бой се, ще те пазим.
Серен се присви до стената.
— Стой! — чу се глас.
Тримата се обърнаха.
Коса със стоманен цвят, сини очи. Като че ли го познаваше. Може би. Не беше сигурна. Никога не беше виждала броня като неговата: щеше да е запомнила кървавочервеното връхно палто. Прост войнишки меч на лявото бедро, към който непознатият не посегна.
— Това е оня кучи син, чужденецът — рече мъжът с кривака. — Намери си някоя и мирни, приятел.
— Току-що го направих — отвърна той. — Търся я от два дни…
— Тя е наша — каза му онзи с ятагана.
— Не приближавай — изръмжа третият и вдигна детето в ръката си, все едно смяташе да го употреби като оръжие.
И Серен видя, че вече го е правил. „О, дано да си умряло, дете. Моля се, дано да си умряло отдавна.“
— Познаваш ни, чужденецо — каза мъжът с кривака.
— О, да, ужасът на копторите. Чувал съм за подвизите ви. Което ми дава предимство.
— Как така?
Странникът продължаваше да се приближава. Серен видя как нещо блесна в очите му, когато отвърна:
— Защото вие нищо не сте чували за мен.
Кривакът се завъртя. Ятаганът блесна. Тялото на детето литна във въздуха…
И се озова в ръката на новодошлия, който замахна с другата ръка, с дланта нагоре, пръстите му сякаш се впиха под брадичката на мъжа, който го държеше.
Серен просто не разбра какво стана.
Мъжът с кривака беше паднал. Ятаганът на другия се беше забил в гърдите му и той стоеше, опулил очи в него. После рухна.
Нещо изпращя. Бликна фонтан от кръв.
Непознатият отстъпи назад, с детето под дясната мишница. Лявата му ръка държеше, като увита в кожа дръжка на ведро, долната челюст на третия.
Който изхърка, облещи се и вдиша хрипливо.
Непознатият хвърли челюстта с провисналия език встрани, остави детето на земята и пристъпи към третия мъж.
— Не ми харесва това, което направихте. Нищо от това, което направихте, не ми харесва, но най-вече не ми харесва това, което направихте на тази жена тук, и на това дете. Затова ще те накарам да те боли. Много.
Мъжът се завъртя, сякаш искаше да побегне — и се пльосна по корем на каменните плочи. Серен не видя как стана всичко това и защо.
С невъзмутимо търпение непознатият се наведе над него. Два мълниеносни удара от двете страни на гръбнака, почти до врата, и тя чу как изпращяха гръдните кости. Около главата рукна кръв.
Непознатият посегна към чатала на падналия.
— Спри.
Той се обърна към нея и вдигна вежди.
— Спри. Убий го. Чисто. Убий го чисто, Лосте.
— Сигурна ли си?
По прозорците на околните къщи се появиха лица. Втренчени, зяпнали надолу очи.
— Стига — изграчи тя.
— Добре.
Той замахна. Един удар в тила и той хлътна навътре. Всичко утихна.
Лоста се изправи.
— Е?
„Да. Така е добре.“
Войникът от Пурпурната гвардия се приближи към нея.
— Вината е моя. Трябваше да поспя. Мислех, че ще си в безопасност поне за малко. Сгреших. Съжалявам.
— Детето?
— Стъпкано е от коне според мен. Мъртво е.
— Какво става?
— Трейт пада. Върху защитата се изсипаха духовете-сенки. После Едур дебаркираха. Беше лошо, Аквитор. Откъм сушата настъпи армия. Пометоха слабо защитените укрепления и няма и преди няколко минути успяха да разбият Северната порта. Едурите не бързат, убиват всеки войник, когото намерят.
