— Майен те иска.
— Тя ме бие.
— Знам. Не можеш да скриеш синините.
— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.
— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.
— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.
— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.
— По-скоро бих я отхапала.
„Знам.“ Замълча си.
— Той не я наранява, нали?
— Не физически — отвърна Удинаас.
— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.
— И би предпочела да хапеш.
Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.
Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.
— Ще сляза първа. Изчакай.
— Добре.
Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.
„Подробности.“
Смътно движение надолу по склона. След него… нищо.
Трул Сенгар продължи да оглежда още миг, после отново се сви зад дънера на падналото дърво.
— Открили са ни.
— Сега какво? — изсумтя Алрада Ан.
Трул погледна вляво и вдясно. Едва успяваше да различи най-близките воини, прикрити и неподвижни.
— Зависи. Дали ще настъпят с цялата си сила.
Зачакаха под бавно гаснещото слънце.
Някъде долу в леса имаше ледерийска бригада, а с нея — магически кадър, който беше засякъл присъствието на Тайст Едур на позиция в отбрана на моста. Сред офицерите им цареше изненада — и може би страх. Маговете щяха да се мъчат да разберат точния им брой, но това щеше да е трудно. Нещо в самата кръв на Едур им се противопоставяше, оставаше неуловимо за чародейските им усилия. Трябваше да се вземе решение и то много зависеше от личността на командира. Дали да продължи бавно и предпазливо, докато се стигне до пряк контакт, след което в разузнаване с бой да прецени силата на противника. В това обаче имаше рискове. Ако се приближеше достатъчно, за да прецени остротата на вражеските нокти, това можеше да доведе до неотвратим сблъсък, в който всички предимства щяха да са на страната на Тайст Едур. А сраженията от по-ниска позиция винаги струваха скъпо. И често отстъплението се оказваше кърваво и тежко. Нещо повече, можеше да доведе до пълно поражение.
Или пък командирът можеше да заповяда на магическия си кадър да отприщи чародейната сила и да помете леса нагоре по склона. Такава атака, разбира се, щеше да открои позициите на маговете за магьосниците на Едур, които можеше да са тук. И на служещите им духове и демони. Ако атаката бъдеше притъпена, ледерийският кадър щеше да изпадне в беда.
Най-сетне командирът можеше да избере пълно оттегляне. Да остави моста и да се върне при здравата отбрана на Високи форт, като прикани врага за по-традиционен бой — такъв, какъвто ледериите водеха от столетия срещу всевъзможни вражески сили — почти неизменно с огромен успех.
Дали командирът беше свръхсамоуверен и лекомислен? Ако се окажеше така, Трул Сенгар и неговите петдесет воини щяха или да бъдат избити, или принудени да отстъпят към другата страна на моста, а и в двата случая резултатът щеше да е тактически гибелен за Ханради Калаг и настъпващите му воини. Съпротивата при прехвърлянето на моста щеше да принуди Феар и Ханради да разкрият в пълна мяра чародейната сила, придружаваща армията — сила, предназначена да разбие защитниците на Високи форт. И обратно, един предпазлив или плах командир щеше да предпочете да се оттегли, а това щеше да осигури успеха на Едур.
Трул пропълзя напред и надникна над дънера. Никакво движение долу. Въздухът изглеждаше свръхестествено стаен.
— Ако не се приближат скоро, ще изгубят предимството си — промърмори Алрада.
Трул кимна. Имаше достатъчно грижи, за да ангажират ума му, да обсебят напълно вниманието му. Не разполагаше с лукса да мисли за други неща. Това беше за предпочитане. Облекчение. „И мога да остана тук, в този тесен коловоз на мислите си. Това ще ме преведе през тази война. Трябва. Дано, дано ме преведе през тази война.“
Сенките надолу по склона се бяха издължили, кръстосваха се, лъчите прашна слънчева светлина се утаяваха в златиста мъгла, в която пърхаха рояци насекоми.
Тихо шумолене във въздуха — най-напред зад тях, после — от всички страни.
Духове: стичаха се отгоре, гмуркаха се надолу в сумрака.
— Дойдоха — каза Алрада.
Трул изпълзя отново назад и се превъртя на гръб. Между храстите и дърветата отгоре безшумно пристъпваха вълци със сребриста козина. Пет-шест, после — десетки; над сведените муцуни бляскаха светли очи.
Един от зверовете се приближи към Трул. Изведнъж се размъти, въздухът се изпълни с остра лютива миризма и след миг Трул вече се взираше в кехлибарените очи на Б’нага.
Джхекът се ухили.
— Хиляда крачки надолу, Трул Сенгар. Оттеглят се.
— Бързо дойдохте — каза Алрада.
— Воините са само на две хиляди крачки от моста. Братята ми намериха тяло, скрито в храстите. Ваша работа ли е?
— Преден съгледвач — отвърна Трул.
— Маговете са вързали нишка към него. Знаели са, че идвате. Явно това ги е забавило още повече.
— Е, ще им попречим ли да се оттеглят? — попита Алрада.
— Мислехме го. Но не. Духовете само ще ги гонят. Ще ги държат на ръба и ще ги принудят да се движат на бегом. Докато стигнат до Високи форт, ще са с подбити пети и замаяни. Няма да им оставяме време да отдъхнат. Имам новини. Първи девичи форт е паднал. Без бой — гарнизонът вече бил побягнал към Разлив Фент.
— Както се очакваше — каза Трул.
— Да. Ако ледериите решат да окажат съпротива при Разлив Фент, обсадата ще е кратка. Корабите ни вече са извършили десанта и воините настъпват срещу града.
— Без никакъв сблъсък с ледерийските флоти?
Трул беше изненадан. Транспортните съдове бяха уязвими.
— Никакъв. Силите на императора са над Трейт, още не са ги засекли. През следващите няколко дни предстоят четири решителни битки. И, ако такава е волята на меча, северната граница ще падне.
„Най-малкото им привлякохме вниманието изцяло.“
Пияна до ослепяване. Описание, което Серен Педак се опитваше да проучи с цялата лутаща се и замаяна решимост на отровения си до затъпяване ум. Но кой знае защо, не успяваше. Вместо слепота усещаше болезнено полуразмазаните фигури, насядали около масата, бръмчащото гъмжило на безброй
