и след това — хвърлен от високо и разбит на късове. Плетеница от греди под изкъртените каменни плочи на улиците. Тромави сгради, наклонени под всевъзможни ъгли. Съборени колони, постройки, разпрани по средата — виждаха се стаите, в много от тях имаше непокътнати мебели. Сред руините на града се виждаха огромни топящи се ледени грамади.
— Кое е това място? — попита Пернатата вещица.
Той се обърна и видя, че и тя гледа града.
— Удинаас, къде ни доведе? Кои са тези диваци?
— Вис вол’реле абси’арад.
Удинаас погледна воина през рамо, сви рамене и пак се обърна към далечния град.
— Искам да ида и да видя.
— Няма да ти разрешат.
Имаше само един начин да се разбере. Удинаас тръгна към равнината.
Воинът само го проследи с поглед.
След малко Пернатата вещица го догони и тръгна до него.
— Сякаш току-що е бил… оставен тук. Хвърлен.
— Това е град на Мекрос. Дървото в основите е от вид, който никога не подгизва. Не гние. И виж там. — Той посочи. — Това са останки от кейове. Пристани. Онова там, дето се полюшва от въжетата, е корабно перило. Не бях виждал досега град на Мекрос, но съм слушал достатъчно описания — този град е техен. Изтръгнат от морето. Ледът е дошъл с него.
— Има могили, вдигнати са наскоро. Виждаш ли ги?
Рохкави черни могили се издигаха в равнината около руините, всяка бе оградена с големи обли камъни.
— Диваците са погребали мъртвите Мекрос.
— Стотици са.
— И всяка — достатъчно голяма да побере стотици трупове.
— Страх ги е било от болести.
— Или пък въпреки външността им са състрадателен народ.
— Не бъди глупак, Длъжнико. Такава работа би им отнела месеци.
Той се поколеба, после каза:
— Видяхме само един клан, Перната вещице. В този район живеят почти четири хиляди.
Тя спря, сграбчи го за ръката, обърна го към себе си и изсъска:
— Обясни ми това!
Удинаас издърпа ръката си и продължи напред.
— Тези призраци пазят силни спомени. За своя живот, за плътта си. Толкова силни, че да се появят като реални, физически същества. Наричат се Т’лан Имасс…
Тя ахна.
— Крепостта на Звяра!
Той я погледна през рамо.
— Какво?
— Костената вис. Старец, Старица, Ясновидец, Шаман, Ловец и Следотърсач. Крадците на огъня. Откраднат от Ерес’ал.
— Ерес’ал. Това е богинята на Нерек. Лъжебогиня, или така поне твърдят нашите учени и магове, като оправдание за покоряването на нереките. Стъписан съм, че открихме тази лъжа. Все едно, образите на плочките не са ли на зверове? За Крепостта на Звяра.
— Само в по-лошите версии.
Приближаваха се към най-близките могили и видяха безброй предмети, показващи се от рохкавата пръст. Счупени грънци, накити, железни оръжия, злато, сребро, малки дървени идоли, парчета плат. Останки от вещите на погребаните.
От гърлото на Пернатата вещица се изтръгна горчив смях.
— Оставили са съкровищата на повърхността, вместо да ги заровят с телата. Колко странно.
— Може би за да не ровят плячкаджиите и да не безпокоят мъртвите.
— Да бе, наоколо е пълно с плячкаджии.
— Не познавам достатъчно този свят, за да кажа права ли си, или не — отвърна Удинаас.
Тя го погледна смутено.
Разрушеният град се извиси пред очите им. Масивни дървени стълбове, покрити с кора от раковини и почернели изсъхнали снопове водорасли. Над тях — кръстосани греди на решетки и платформи, крепящи улици и сгради. А в огромните буци сивкав шуплест лед — късове гниеща плът, не човешка. Дълги крайници, покрити с тъмни люспи. Издължени глави на влечуги, провиснали от извит счупен врат. Вътрешности, изсипали се от разпран корем. Трипръсти стъпала, увенчани с дълги нокти. Опашки с остри шипове. Потрошени брони, ивици яркоцветен плат, лъскав като коприна.
— Какви са тези същества?
Удинаас поклати глава.
— Върху този град се е стоварил лед, когато е бил откъснат от нашия свят. Ледът явно е съхранил древните си тайни.
— Защо ни доведе тук?
Той се обърна рязко, мъчеше се да овладее гнева си. Усилието му завърши с дълбока въздишка.
— Перната вещице, коя беше плочката, която държеше?
— Една от Осите. Огън. — Поколеба се за миг. — Когато те видях, първия път, излъгах, че не съм видяла нищо. Никого.
— Видя я, нали?
— Сестрата Зора… пламъците…
— И видя какво направи с мен.
— Да — прошепна тя.
Удинаас извърна глава.
— Значи не съм си го въобразил. Не е плод на въображенито ми. Не е… лудост…
— Не е честно. Ти… ти си нищо. Длъжник. Роб. Вайвалът беше за мен. За мен, Удинаас!
Той потръпна от гнева й — и в същото време го осени. Отвърна с горчив смях.
— Ти го призова, нали? Вайвала. Искаше кръвта му. Отровата му трябваше да зарази теб. Но той избра мен. Ако можех, щях да ти го отстъпя, Перната вещице. С радост… не, това не е вярно, колкото и да ми се иска да е. Бъди благодарна, че кръвта му не тече в жилите ти. Беше права. Наистина е проклятие.
— По-добре да си прокълнат, отколкото… — Замълча и извърна очи.
Той се вгледа в пребледнялото й лице, в русата къдрава коса около него.
— Отколкото какво, Перната вещице? Роб, роден от роби. Обречен да слуша безкрайни блянове за свобода — дума, която не разбираш и навярно никога няма да разбереш. Плочките бяха твоето бягство, нали? Не за да служиш на събратята си ледерии. А за самата теб. В тези плочки си улавяла шепота на свободата, нали? Или нещо, което си мислила, че е свобода. Едно проклятие може да е всичко друго, Перната вещице, но не и свобода. Всяка пътека е капан, клопка, която те заплита в играта на неведоми сили. Тези сили навярно предпочитат роби, когато се домогват до смъртни, защото на робите им е вродено да разбират естеството на натрапената връзка.
Тя го изгледа с яд.
— Тогава защо ти?
— А не ти? — Удинаас извърна очи. — Защото аз не мечтаех за свобода. Може би. Преди да стана роб, бях Длъжник — както ми напомняш при всеки повод. Дългът налага своя вид робство, Перната вещице. В система, замислена така, че малцина да могат да се изтръгнат от веригите, които са ги стегнали.
Тя вдигна ръце и се вгледа в тях.
— Наистина ли сме тук? Всичко изглежда толкова реално…
— Съмнявам се — отвърна Удинаас.
