Трул се добра до застиналото сгърчено тяло. Беше момче — четиринайсет, най-много петнайсетгодишно. Зацапаното му с прах лице беше застинало в изненада. Устата се беше изкривила от ужас.
— Убихме дете.
— Враг — каза Канарт до него. — Ледериите трябва да виниш, командире. Те хвърлят деца в тази война. — Обърна се към пътя нагоре. — Добро хвърляне, Бадар. Вече си кръвен.
Бадар слезе при тях и си взе копието.
Третото отделение се появи от завоя. Един от мъжете заговори:
— Така и не го видях.
— Първата ни жертва, командире — рече Алрада Ан.
На Трул му призля.
— Издърпайте тялото от пътя, сержант Канарт. Тази кръв я засипете с пръст. Трябва да продължим.
Мостът изобщо не беше мост. Трул беше идвал тук веднъж и се беше върнал само с въпроси. Като че ли беше построен от един-единствен масивен диск, с прорязани жлебове по ръба, достатъчно широк, за да минат по него осем воини в редица, без да допират раменете си. Дискът беше изправен и запълваше теснината на пролома, а отдолу се пенеше река Катер. Основата на колелото се губеше в тъмния бързей и в мъглата, вдигаща се непрестанно от буйно напиращата вода. За да премине на другата страна, човек трябваше да върви по този извит и хлъзгав ръб. Центърът на огромното колело се виждаше, на три човешки боя долу. Дебели колкото мъжко бедро стволове излъскан камък стърчаха под ъгъл от издатината от двете страни на центъра и като че ли се забиваха навътре в скалната стена от южната страна на пролома.
Отделенията се струпаха на северния край, загледани в дърветата отсреща. Двама едури вече бяха преминали и единият се върна, за да докладва. Никакви следи от съгледвачи, никакви признаци за скорошно лагеруване. Самотният фаред, когото бяха убили, изглежда, беше изпратен далече пред главните сили или пък сам бе поел задачата да проникне дълбоко навътре. Храбростта и желанието да разузнае далече напред му бяха стрували живота.
Трул се приближи до колелото, където каменният ръб се показваше от скалата. Както и преди, преди толкова време, изтри пяната с пръст и откри права резка, толкова тясна, че и кама не можеше да се пъхне в нея, която отделяше съоръжението от грубия камък. Истински диск, наместен по някакъв начин във вдлъбнатината на скалния бряг.
А още по-странното бе това, че дискът се движеше. Въртеше се съвсем бавно на място. В момента беше по средата на един от плитките жлебове, изрязани на успоредни редици пряко на ръба. Трул знаеше, че може да постави стъпалата си върху този първи дълбей и да спре. И стига да имаше търпение, рано или късно — след няколко дни или може би седмица — щеше да се озове на южния бряг на пролома.
Загадка без отговор. Трул подозираше, че дискът изобщо не е замислен за мост. По-скоро бе построен с някаква друга цел. Струваше му се нелогично предназначението му да е само това, за което се бе досетил при първото си идване. В края на краищата съществуваха по-лесни начини да се измерва преходът на времето.
Изправи се и даде знак на воините си да преминат.
Алрада поведе.
Стигнаха на другата страна и се развърнаха за прикритие. Теренът продължаваше да се спуска надолу сред валчести скали, борове и чворести дъбове. След няколко мига щяха бавно да се спуснат, за да потърсят защитими позиции с добър изглед към пътя.
Трул се беше присвил недалече от Алрада и оглеждаше напред, когато чу как воинът изсумтя, отстъпи встрани и изруга тихо.
— Какво става, капитане?
— Усетих, че се… движи. Ето тук.
Трул се приближи и видя на какво беше стъпил допреди миг войнът: леко извита каменна плоча, наместена малко по-ниско от околната скала. Беше покрита с камъчета и прах, но изглеждаше твърде гладка, за да е естествена. Наведе се и я зачисти с ръка.
И видя всечени в камъка загадъчни символи — ред след ред, на непонятен за него език. Дълбоко врязани жлебове оформяха непълна рамка около написаното, виждаха се основната и страничните линии. Под основата едва се показваше нов ред от писмена.
Трул погледна през рамо през моста, после — отново към наклонената плоча.
— Движеше се?
— Сигурен съм — отвърна Алрада. — Не много, но… да, движеше се.
— Някакъв звук имаше ли?
— По-скоро го усетих, отколкото чух. Сякаш нещо огромно и заровено дълбоко се… отмести.
Трул зяпна плочата и пръстите му обходиха знаците.
— Езикът познат ли ти е?
Алрада сви рамене и извърна глава.
— Трябва да продължим надолу, командире.
— Виждал ли си преди такова писмо?
— Не в… камък. В лед. Все едно.
— В лед?
— Някога живях и ловувах с ден-рата, по северното крайбрежие. На североизток, навътре в заледеното море. Преди единението. Имаше някаква стена, покрита с такова писмо, цяла ледена планина, която преграждаше пътя ни. Двайсет човешки боя висока, половин левга на ширина. Но тя потъна в морето — следващия сезон я нямаше.
Трул знаеше, че Алрада, също като Бинадас, е пътешествал на шир и длъж, беше сключил кръвни братства с много едури от съперничещи племена. И също като Трул се беше противопоставял на войните за покоряване, водени от Ханан Мосаг. Ако се съдеше по всичко това, трябваше да са приятели.
— Какво казваха за това приятелите ти ден-рата?
— Мъжът с бивните ги написал, това казваха. — Отново сви рамене. — Нищо не е това. Мит.
— Мъж с бивни?
— Уж го били виждали. През поколения, появявал се понякога. Със зеленикавосива кожа. С бивни, бели като китова кост. Все на север, застанал в снега или на леда. Не му е времето сега за това, командире.
Трул въздъхна.
— Прати отделенията надолу.
Скоро Канарт донесе, че е подушил гниещо месо.
Но се оказа само един мъртъв бухал — беше паднал край пътя.
