Умът му не можеше да отдъхне от терзаещите го мисли, от тревогите за онова, което ги очакваше.
Тръгна бавно надолу по пътеката. Джхеките бяха там, малка част, представляваща ги в командния район на Феар. Не беше длъжен да говори с тях.
Воините на Едур подготвяха оръжие и снаряжение. Жени мълвяха защитни прегради, с които да заплетат паяжина на невидимост над цялото временно поселище. Духове прелитаха между дърветата и повечето се стичаха през прохода към земите на юг. Тук-там се извисяваха демонски привидения, огромни и неподвижни по многобройните отъпкани пътеки, водещи към билото. Бяха в пълно снаряжение, с ризници от бронзови плочки, зеленясали от патина, с тежки шлемове с очукани плочи на набузниците, стигащи до челюстите. Дълги копия, мечове, двуостри брадви и боздугани, все оръжия за кървав бой. Някога, съвсем доскоро, такива призовани демони бяха рядкост, ритуалът — извършван от жени — беше примамващ, с лъжливи обещания и измама. Съществата бяха обвързани и вече обречени да се сражават във война, непредизвикана от тях — и единственото освобождение от нея щеше да е гибелта им. Наброяваха стотици и стотици в тази армия. Армията на Феар. Прилоша му от тази истина.
Деца щъкаха около шатрите. Деца, откъснати от познатия им свят, подложени на ново преобразяване. Ако този ход пропаднеше…
Феар стоеше до останките от полево огнище, от което в краката му се вдигаха струйки дим. От двете му страни бяха застанали двама К’риснан, прикрепени към неговата войска. Малко встрани стоеше Ханради Калаг.
Към групата се приближаваше джхек, сигурно онзи, за който му бе споменал главатарят на мерудите, ако се съдеше по дивашки разрошената, стоманена на цвят грива и плоското, нашарено с многобройни белези лице. От навързаните каишки по дългия елек от тюленова кожа висяха всевъзможни раковини. Други трофеи се полюшваха на тесния колан под изпъкналия му корем — късове едурска броня и накити. Дръзко напомняне за отминала вражда.
Как го беше нарекъл Ханради? „Доминатора“. Б’нага.
Очите на джхека бяха жълтеникави, бялото — мътносиво, прошарено със сини жилки. Изглеждаха почти безумни.
Два реда остри зъби лъснаха в свирепа усмивка.
— Виж кой идва, Феар Сенгар! Онзи, когото не можахме да надвием!
Брат му се обърна да го погледне и Трул се намръщи.
— Няма да намерите ледени полета на юг, джхек.
— Краста и смяна на козината, Убиецо. Никой друг враг не ни плаши толкова. — Озъбената усмивка подчерта иронията в думите му. — Феар Сенгар, твоят брат е достоен за голяма гордост. Ловците ми не спираха да търсят този воин в единичен двубой. Преобразени в зверове или в истинския си облик — все едно. Всички ги победи. Никога не бях виждал такава опитност и сила.
— Сред всички, които съм обучавал, Б’нага, Трул беше и си остава най-добрият — отвърна Феар.
Трул се стъписа, изгледа брат си невярващо и се намръщи още повече.
— Хайде стига. Феар, изпратил ли ни е вест чрез духовете нашият император? Доволен ли е от проваления опит на ледериите? Или е разпенен от гняв?
Отвърна му единият К’риснан:
— Нито един Едур не е загинал, Трул Сенгар. На Хул Бедикт трябва да благодарим за това.
— Да. Хул Предателя. А нереките, които бяха на стан в селото ни?
Магьосникът сви рамене.
— Не можехме да им заповядваме.
— Не се гневи, братко — каза Феар. — Опустошението бе нанесено от ледериите, не от нас.
— Вярно. И сега е наш ред.
— Да. Духовете донесоха, че към прохода се изкачва войска.
„О, не. Толкова скоро.“
Б’нага се изсмя.
— В засада ли ще ги хванем? Да пратя ли вълците си напред?
— Все още не са стигнали до моста — отвърна Феар. — Очаквам да се опитат да осуетят това прехвърляне, ако не успеем да стигнем там преди тях. Засега обаче се придвижват бавно и както изглежда, не очакват сериозна съпротива.
— Това поне е ясно — заговори Ханради. — Кой пълководец би търсил сражение срещу враг на по-висок терен? Проучват. При първия сблъсък ще се оттеглят. До Високи форт. Феар, трябва да ги подгоним и да им пускаме кръв по целия път.
— Б’нага, прати половината си сила напред. Да наблюдават врага, но да останат скрити.
— Феар, към войската им ще има прикрепен маг — обади се същият К’риснан.
Феар кимна.
— Изтеглете духовете назад и оставете не повече от десетина. Искам да им внушим, че тези малцина са само обитатели на района. Врагът не трябва да заподозре нищо. Ханради Калаг, воините ви трябва да са готови за марш. Ще ги водиш ти.
— До сутринта ще сме тръгнали.
— Тези ледерийски магове ще се окажат тежък противник — каза Трул, след като главатарят на Меруд се отдалечи.
— Няма да им отстъпим, Трул Сенгар — изръмжа младият магьосник.
Трул погледна двамата. Синове на благородници. На годините на Рулад.
К’риснан отвърна с разбираща усмивка.
— Свързани сме с Ханан Мосаг. А чрез него — и със самия император. Трул Сенгар, силата, която извличаме сега, е по-могъща, по-гибелна от всичко, което са познавали Едур.
— А това не ви ли безпокои? Какъв е обликът на тази сила? Знаете ли изобщо? Ханан Мосаг знае ли го? Рулад?
— Силата стига до императора през меча — отвърна К’риснан.
— Това не е отговор…
— Трул! — сряза го Феар. — Престани. Поисках да събереш част от нашето село. Направи ли го?
— Да, братко. Петдесет воини, половината непускали кръв, както заповяда.
— Раздели ли ги на отделения, избра ли им командири?
Трул кимна.
— Поведи ги към моста. Заемете предни позиции от другата страна и изчакайте, докато силите на Ханради стигнат до вас — няма да е дълго.
— А ако ледериите са изпратили съгледвачи и пристигнат първи?
— Прецени силата им и действай според обстоятелствата. Но никаква съпротива до последния воин, Трул. Една схватка ще е достатъчна да спре настъплението на врага, особено ако не са сигурни с какво разполагаш. Хайде, взимай си воините и тръгвайте.
— Добре.
Нямаше смисъл да се спори повече, каза си Трул, докато вървеше към чакащия го отряд. Никой не искаше да слуша. Струваше му се, че независимата мисъл е изоставена с ужасяваща готовност и подменена с непоклатима решимост нищо да не бъде подлагано на съмнение. Още по-лошото бе, че Трул не можеше да се владее. Дори когато виждаше гнева, изписан на лицата на хората около себе си — гняв от това, че дръзва да ги предизвика, дръзва да мисли по начин противоречащ на техния, и с това да застраши увереността им — не можеше да се примири и да си замълчи.
Инерцията около него се усилваше и колкото по-силна ставаше, толкова повече Трул й се съпротивляваше. Подозираше, че по някакъв начин самият той става не по-малко реакционен от тях, доведен до крайно противопоставяне, и макар да се съпротивляваше на това догматично упорство, чувстваше, че губи тази битка.
Нищо ценно нямаше в такива противопоставени позиции на мислене. И никакво възможно заключение, освен собствената му изолация и рано или късно — пълната загуба на доверие.
Воините му го чакаха с прибраните в торбите пътни вещи и продоволствие, в пълно снаряжение. Трул ги познаваше до един, знаеше имената им и беше успял да сглоби уравновесена войскова сила, не само в бойния опит, но и в поведението. Знаеше, че мнозина от тях негодуват, че са под негово командване,
