После се обърна към Пернатата вещица.
— Добре. Върни ни.
Ръката й стисна неговата и тя го задърпа напред. Видя я как пристъпи в стената от огнена светлина. И я последва.
Атри-Преда Ян Товис, наричана Здрач от подчинените й войници — в жилите й течеше кръвта на отдавна изчезналите местни рибари от разлива Фент и точно това означаваше името й — стоеше на стената до кулата Северен бряг и се взираше във водите на море Непа. Зад нея от основата на наблюдателната кула тръгваше широк път, прорязващ права линия на юг през две левги стар лес, а след него — една трета левга през орна земя, за да свърши на кръстопътя точно пред Вътрешната порта към сушата на укрепения град Разлив Фент.
По този път трябваше скоро да тръгне. Бързо.
Местният Финад, мършав жилав мъж, лицето му като че ли беше почти обезкървено, се окашля за трети път през последните десетина мига.
— Добре, Финад — каза Здрач.
Мъжът въздъхна облекчено.
— Ще събера отделенията, Атри-Преда.
— След малко. Все още не сте направили избора си.
— Атри-Преда?
— По ваша преценка колко кораба на Едур виждаме пред себе си?
Финадът примижа на север.
— Около деветстотин щурмови. Меруд, ден-рата, бенеда. Онези, огромните транспортни съдове — такива не бях виждал досега — са към петстотин.
— Транспортните са по модела на нашите — каза Здрач. — А нашите побират по петстотин бойци, с по един товарен кораб на всеки пет. Ако приемем, че съотношението тук е същото. Четиристотин транспортни, пълни с войници на Едур. Това са двеста хиляди. Щурмовите побират по осемдесет до сто. Да приемем, че са сто. Значи деветдесет хиляди. Следователно силата, която ще направи десант на брега, е почти триста хиляди.
— Да, Атри-Преда.
— Тази сутрин пред Първи девичи форт са слезли пет хиляди едури. Гарнизонът е символичен, така че са оседлали всички коне, които са им останали, и препускат с все сила към Разлив Фент. Където са моите гарнизони.
— Можем да заключим, че това е главната сила на Едур — каза Финадът. — Всъщност главната сила на целия им народ и тяхното самоубийствено нашествие.
Тя го погледна.
— Не. Не можем да заключим това. Никога не сме знаели колко е населението на Едур.
— Атри-Преда, можем да държим Разлив Фент няколко седмици. През това време ще пристигне подкрепление и можем да съкрушим тия сивокожи негодници.
— Моят кадър от магове в града наброява трима съмнителни заклинатели — каза тя след кратка пауза. — От които един е постоянно пиян, а другите двама като че ли се канят да се избият един друг заради някаква стара обида. Финад, виждате ли тъмния облак над морето зад тези кораби? Жителите на Трейт много добре познават тази тъмна вода и какво таи тя.
— За какво говорите, Атри-Преда?
— На всяка цена поведете войниците си назад с нас, Финад. Или останете и уредете официалната си капитулация още щом слязат първите части.
Той я зяпна.
Здрач му обърна гръб и тръгна към стъпалата, водещи към двора.
— Предавам Разлив Фент, Финад.
— Но, Атри-Преда! Не можем да се изтеглим до Трейт! Всички!
Тя спря три стъпала по-надолу.
— Появила се е една трета от флотата, Финад. В море Катер. Вече сме отрязани.
— Блудния да ни вземе дано!
Здрач продължи надолу. И измърмори тихо: „Де да можеше…“
Въпросите бяха приключили. Нашествието бе започнало.
„Градът ми ще бъде завладян. Отново.“
16.
Старият отточен канал някога беше поток, много преди да бъдат съборени колибите и властниците да започнат да вдигат къщите си от камък. Парчета зидария и мръсна утайка оформи гъмжащите от твари брегове. Но там, в гърдите ми, с тих гняв тлееше черен пламък, докато вървях по дирята и търсех изгубения глас, гласа на волно течащата вода, на камъчетата под звънливата реч на потока. О, колко добре познавах онези гладки камъни, онова детско съкровище, утеха за очите, и как, щом изсъхнеха, една само капка сълза или дъжд можеше да накара цветът да разцъфти с възвърнатия спомен за своя дом — това детско съкровище, и това дете бях аз, и мое беше съкровището, и моя рожба беше същото това утро, което открих, коленичил и окалян на гниещия бряг, заиграл се с чирепи от натрошени грънци, познаващи само отсенките на сивото, колкото и дълбоки и обилни да бяха тези сълзи.
Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.
На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.
Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.
— Трябва да се връщаме.
— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.
— Към това, което бяхме преди.
— Роби, Удинаас.
— Да.
— Вече го вкусих. Вкусих го!
Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.
— Не можеш да живееш така.
— Не мога ли?
Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.
— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.
— За да завладеем. Да… поробим.
— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.
