— Не. Няма нищо за казване.
— Няма да го оставиш на онази… жена, нали?
Той се обърна рязко към нея.
— А какво искаш да направя? Да го взема с нас? Та ние дори не сме тук!!!
— Т’ун хавра’ад евентара. Т’ун веб вол’реле бри реа хан д Ен’ев?
Момчето преведе:
— Улшун Прал ви разбира. Малко. Казва, че има дупки и дали не искате да отидете там?
Пернатата вещица изсумтя:
— Портали. Има предвид портали. Усещах ги. Тук има портали, Удинаас. Мощни.
— Добре — отвърна Удинаас на момчето.
— Там не ми харесва — каза момчето. — Но ще дойда с вас. Не е далече.
Тръгнаха към отвора на една от по-големите пещери и влязоха в хладния мрак. Грубият под се издигаше леко на около двайсет крачки, после започна отново да се снишава. Минаха през кухини, чиито стени бяха покрити с рисунки в червено и охра, с черни очертания на древни зверове, стоящи на място или в бяг, някои — падащи със забити в тях копия. Влязоха в по-малка пещера, стените и таванът бяха покрити със схематични опити на Т’лан Имасс да уподобят собствените си форми. Разцъфнали петна червена боя, очертали призрачни отпечатъци на длани. След това пътеката се стесни и наново започна полека да се издига. Видяха вертикален процеп, от който струеше светлина, светлина, изпълнена с преливащи цветове, сякаш отвън бушуваше някакъв неземен огън.
Излязоха на леко нагъната, почти равна ивица почерняла скала. Малки огладени камъни, подредени от край до край, очертаваха пътека, излизаща от пещерата, която ги поведе по извиваща се спирала към центъра на откритата тераса. Отвъд него небето трептеше от вихрени цветове като натрошени късове дъга. В центъра на спиралата се издигаше грамада от плоски камъни в грубите очертания на фигура, стояща на два крака от натрупани камъни: големи и продълговати оформяха бедрата, а други три — торса; ръцете бяха издадени напред правоъгълни камъни, а главата — издължена валчеста скала, обрасла с лишей. Грубата статуя стоеше пред тромава, наподобяваща кула конструкция с най-малко дванадесет страни. Стените й бяха гладки и лъскави като повърхности на естествен кристал. Но под всяка от тези повърхности проблясваше светлина в безбройни цветове и всяка плоскост се завиваше на спирала навътре, спирала, завършваща с черна дупка.
Удинаас долови във въздуха напрежение като от изопнати, задържани в равновесие сили. Всичко изглеждаше крехко и опасно уязвимо.
— Ви хан онралмашале. С’рил к’ул хавра Ен’ев. Н’вист. Лан’те.
— Улшун казва, че хората му са дошли тук с Гадателка на кости. Било е селение на бури. И зверове, безчет зверове са идвали през тези дупки. Не са знаели какво представляват, но е имало много боеве.
Воинът Т’лан Имасс заговори отново и дълго.
— Тяхната Хвърлячка на кости разбрала, че пробивите трябва да се запушат, затова извлякла сила от камъка и земята, след което се въплътила в новото си, вечно тяло, за да запуши раните и да ги държи укротени. Сега стои там и ще стои вечно.
— Но саможертвата й е принудила Т’лан Имасс да заседнат тук, нали? — попита Удинаас.
— Да. Но Улшун и ближните му са доволни.
— Ви трух ларпахал. Ранаг, бед, тенаг толарпахал. Кул хавра телар. Кул.
— Тази земя е пътека, това, което ние бихме нарекли път — каза Намерения намръщено, мъчеше се да улови смисъла в думите на Улшун. — Стадата мигрират напред и назад. Като че ли идват отникъде, но винаги идват.
„Защото и те са призрачни спомени, също като Т’лан Имасс.“
— Пътят води дотук? — попита колебливо на търговската реч Пернатата вещица.
— Да — отвърна Намерения.
— А откъде идва?
— Епал ен. Вол’сав, телан.
Момчето въздъхна и скръсти безсилно ръце.
— Улшун казва, че тук ние сме в… преливане? Там, откъдето идва пътят, е преляло и самият път е завладян. И обкръжава това място. Отвъд него… няма нищо. Забвение. Несъществуване.
— Значи сме в селение? — попита Пернатата вещица. — Коя от Крепостите властва тук?
— А евброкс’л лист Тев. Старвалд Демелайн Тев.
— Улшун се радва, че разбирате от Крепости. Неговото око е блестящ бисер. Доволен е и изненадан. Той нарича тази Крепост Старвалд Демелайн.
— Не знам това име — намръщи се тя.
Т’лан Имасс заговори отново, с думи, в които Удинаас долови изреждане на списък. След това — още списъци и докато слушаше втория, започна да различава имена.
Момчето сви рамене.
— Т’иам, Калсе, Силанна, Ампелас, Окарос, Каросис, Сорит, Атраал, Елот, Антрас, Кесобан, Алкенд, Караталид, Корбас… Олар. Елейнт. Драконски. Дракон. Чистите дракони. Там, откъдето идва пътят, е затворено. От смесената кръв, която се е събрала много отдавна. Дракон, К’рул, Аномандарис, Оссерк, Силхас Руин, Скабандари, Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори. Казва, че Менандори е тази, която ме е спасила. — Очите му изведнъж се разшириха. — Тя не приличаше на дракон!
Улшун заговори отново. След малко момчето кимна.
— Добре. Той казва, че вие би трябвало да можете да преминете оттук. Очаква да ви види отново. Ще приготвят за вас пиршество. Теленце на
— Стига да можем — отвърна Пернатата вещица и превключи на ледерийски: — Нали, Удинаас?
Той се намръщи.
— Как мога да знам?
— Бъди щедър.
— Към теб или към тях?
— И двете. Но най-вече към твоя син.
Не искаше и да чува за това и заби поглед в многостенната кула. Значи пътят не беше един. Многобройни входове. Поне дванайсет. В такъв случай — дванайсет свята? Как ли изглеждаха? Що за същества ги населяваха? Демони? А може би думата „демон“ означаваше само това и нищо друго. Същество, откъснато от собствения си свят. Обвързано като роб от нов господар, който изобщо не се интересуваше от живота му, от добруването му, а просто го използваше като инструмент. Докато не стане безполезен и не го захвърли.
„Но съчувствието ми е омръзнало. Да го изпитвам поне. Бих го приел с охота, макар и само за да облекчи цялото това самосъжаление. Малко пресилено, точно от нея. Моят син. Не, само моето семе. Тя нищо друго не взе, нищо друго не й трябваше. Кръвта на Вайвала я привлече, това трябва да е. Нищо друго. Не е моят син. Моето семе е.“
И растеше много бързо. Драконова ли беше тази черта? Нищо чудно, че жените Т’лан Имасс бяха уплашени. Удинаас въздъхна.
— Намерен, благодарим ти. И нашите благодарности на Улшун Прал също така. Ще чакаме с нетърпение пиршество с теленце от тенаг. — Обърна се към Пернатата вещица. — Можеш ли да избереш верния път?
— Ще ни върне нашата плът — отговори тя. — Хайде, нямам представа колко време е изтекло на нашия свят. — Хвана го за ръка и го поведе покрай каменната фигура. — Светове на сънищата. Представи си да можехме да виждаме, да можехме да избираме…
— Не са светове на сънищата, Перната вещице. Истински са. Тук ние сме призраците.
Тя изсумтя, но не отвърна нищо.
Удинаас се обърна, за да погледне за сетен път назад. Момчето, Намерения, заченат от роб и от жена с драконова кръв, и неотгледано нито от нея, нито от него. А до него — този груб дивак, който вярваше, че все още е жив. Вярваше, че е от плът и кръв, ловец и главатар със своите страсти и жажда за бъдеще, в което ще прекрачи. Не можеше да реши кой от двамата буди повече жал. И двамата късаха сърцето му, като ги гледаше, и не можеше да избере. „Сякаш вкусът на скръбта не е един и същ.“
