Никаква пощада. Засега не посягат на цивилните. Но това не е гаранция за нищо, нали?
Помогна й да стане и тя трепна от допира на ръцете му — ръце-оръжия, оцапани със смърт.
И да го забеляза, той не се издаде.
— Моят Меч ни чака. Корло успя да намери лабиринт в тази проклета от Гуглата яма — чак сега, цели две години, след като се натикахме тук. Казва, че едурите имали нещо общо с това.
Замаяна, тя едва сега осъзна, че вървят. По кривите странични улички, далече от главните. Шумовете от грозната касапница ехтяха отвсякъде. Изведнъж Лоста спря и кривна глава.
— Проклятие. Отрязани сме.
Завлечен в касапницата. Смаян свидетел на избиването на объркани нещастници. Зачуден дали лихварите няма да са следващите. Удинаас едва се тътреше след императора на Тайст Едур и дузина освирепели воини. Газеха през трупове и посичаха около себе си живот все едно, че разчистваха пътека през тръстики.
Умението, което показваше Рулад, му беше неприсъщо. Ръцете му се въртяха мълниеносно, всяко движение бе небрежно и лишено от всякакъв страх. И издаваше безумни, нечленоразделни звуци, прекъсвани от крясъци, изпълнени колкото с гняв, толкова и с ужас. Не триумфиращ воин. Нито обладан от бойна ярост или окъпан в кървава слава. Убиец… който убиваше.
Един от едурските воини до него падна под отчаяния замах на меча в ръцете на ледерийски войник и императорът изрева и се хвърли напред. Пъстрият меч изсвистя и кръвта швирна като вода. Смехът изтръгна дъха му и го накара да зяпне. Едурите плахо извърнаха лица към освирепелия си владетел.
Продължиха по улицата, просичаха пътя си към нещо като ариергард. Удинаас се препъваше в трупове, в гърчещи се плачещи хора. Замаяни в мига преди да издъхнат мъже зовяха майките си и робът посягаше към тях, докосваше ги по раменете или погалваше с пръсти мокрите им чела и мълвеше: „Тук съм, момчето ми. Всичко е наред. Можеш вече да тръгнеш.“
Опрощаващият жрец, залитащ стъпка по стъпка след невидимата верига, шепнещ празни благословии и милостиви лъжи, опрощаващ, докато в същото време се моли някой — нещо — на свой ред да го опрости. Но никой не го докосна, ничии пръсти не погалиха потното му лице.
За опожарените селища. Възмездие. Къде бяха лихварите? Нали заради тях в края на краищата беше тази война.
Още сто крачки. Още трима паднали едури. Рулад и осмината му събратя газеха напред и колеха. Къде беше останалата войска?
Някъде другаде.
Ако човек винаги може да избира правилните въпроси, то всеки отговор ще е очевиден. Умно проникновение — беше се добрал до нещо…
Още един едур изкрещя, спря и се строполи, лицето му се сплеска в каменните плочи.
Рулад уби още двама войници… и изведнъж на пътя им вече не стоеше никой.
Спряха вцепенени на някакво кръстовище; около тях се къдреха пушеците.
Изведнъж някой се появи отдясно.
Двама воини на Едур рухнаха, смъртно ранени.
Лявата ръка на нападателя се изстреля напред и главата на трети Едур се извъртя със силен пукот.
Трясък на мечове, още кръв и още един Едур се строполи — и нападателят вече се беше измъкнал от схватката и се обръщаше.
Рулад го посрещна със скок. Мечовете — единият тежък и пъстър, другият — най-обикновен — се сблъскаха и се сплетоха, щом китката на странника се изви рязко надолу, докато другата му ръка изсвистя над оръжията и удари Рулад в челото.
Силен пукот — и вратът на императора се прекърши.
Мечът с пъстрото острие се хлъзна надолу от оръжието на нападателя, а той вече се отдръпваше, острието на меча му вече се изтръгваше от гърдите на поредния Едур.
Още миг и последните двама воини бяха паднали, телата им щедро напояваха с кръвта си каменните плочи.
Непознатият се огледа, видя Удинаас, кимна и махна с ръка към близката пресечка, от която се появи жена.
Направи пет-шест крачки напред и Удинаас я позна.
Бяха се гаврили с нея.
„Но нищо повече от това. Не и докато този е жив.“
Серен Педак не го и видя. Не забеляза и мъртвите едури. Непознатият я сграбчи за ръката.
Продължиха надолу по улицата и се скриха зад ъгъла.
Някъде зад него се чуха викове на едурски воини, тропот на тичащи крака.
Робът тръсна глава и разбра, че стои до тялото на Рулад, зяпнал в него, в нелепия ъгъл, под който се беше извила главата на прекършения врат, в ръцете, здраво стиснали меча.
И зачака устата да се отвори в безумен смях.
— Най-странната проклета броня, която съм виждал.
Серен примига.
— Какво?
— Но беше добър с меча. Бърз. Само още пет години опит да можеше да натрупа и щеше да стане смъртно опасен. Толкова, че да затрудни всекиго. Шимър, Блус, може би и Скинър. Но тази броня! Проклет късмет, точно тук да ми падне. Да имахме време…
— Какво?
— Онзи Тайст Едур, скъпа.
— Тайст Едур ли?
— Все едно. Ето ги.
Пред тях — шест фигури, в края на задънената уличка. Две жени, четирима мъже. Всички в пурпурни палта. С извадени оръжия. Оцапани с кръв остриета. Един, по-леко снаряжен от останалите и с нещо като диадема в лявата ръка, пристъпи напред.
И каза нещо на непознат език.
Лоста му отвърна с нетърпеливо ръмжене и придърпа Серен, щом мъжът започна да жестикулира. Въздухът около тях сякаш затрептя.
— Корло отваря лабиринта, момиче. Преминаваме и ако извадим късмет, няма да се натъкнем на нищо опасно. Не се знае къде ще ни отведе. Дано да е достатъчно далече.
— Къде? — попита тя. — Къде отиваме?
— В Ледерас, Аквитор. Казах ти, че там ни чака кораб, забрави ли?
„Най-странната броня, която съм виждал.“
„Проклет късмет.“
— Той мъртъв ли е?
— Кой?
— Мъртъв ли е? Уби ли го? Онзи Тайст Едур!
— Нямах избор, момиче. Забавяше ни, а идваха още.
„О, не!“
Върху пясъка плисна повърнато.
Добре поне, че врясъците спряха, помисли Уидал. Чакаше, седнал на тревата малко над плажната ивица, докато младият Едур, на ръце и колене, с клюмнала глава, трепереше и се гърчеше, кашляше и храчеше.
Отстрани два от нахтите, Райнд и Пюл, се боричкаха за едно изхвърлено от вълните парче дърво — то се чупеше, докато го дърпаха. Игрите им на унищожаване напоследък бяха станали натрапчиви и майсторът на оръжия от Мекрос вече се чудеше дали не имитират някоя свързана с него житейска истина. Или просто изолацията ги докарваше до лудост.
Поредната истина.
