Уидал презираше религията. Не редеше по пътя си никакви богове. Асцендентите за него бяха по-лоши от побеснели зверове. Не стига, че смъртните бяха способни на ужасни злини. Нищо общо не държеше да има с техните безсмъртни и неизмеримо по-силни двойници.
И този сакат бог в дрипавата му шатра, с вечната му болка и затъпяващия разсъдъка пушек от семената, които пръскаше върху мангала пред себе си — всичко беше едно и също за Уидал. Парадиране със страданието, погълнато от желание да разпръснеш злочестината на собственото си съществуване по целия свят, във всички светове. Злочестина и лъжливо спасение, болка и глупаво отстъпление. „Всичко е едно и също.“
На този жалък остров, сред това пусто море, Уидал беше изгубен. В самия себе си, сред гъмжилото от лица, които до едно бяха негови, губеше способността да разпознава което и да било от тях. Мисъл и съзнание се бяха превърнали в нещо необуздано и безформено. Странстване сред чужди спомени, докато светът отвъд се разнищва.
Строеж на гнездо.
Яростно разрушаване.
Зъбата уста, зяпнала в безмълвен, конвулсивен смях.
Трима шегобийци, които все повтаряха и повтаряха една и съща сценка. Какво означаваше тя? Що за очевиден урок му показваха, а той бе толкова сляп, толкова глупав, че не можеше да го разбере?
Младият Едур беше приключил — нищо не беше останало в стомаха му. Вдигна глава, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.
— Не… — прошепна той.
Уидал примижа и огледа брега.
— Стига вече… моля ви.
— Никакви ги няма залезите тук — каза Уидал. — Както и изгревите, впрочем.
— Не знаете какво е!
Крясъкът заглъхна.
— Гнездата стават все по-сложни. Мисля, че се стреми да постигне определена форма. Наклонени стени, триъгълен вход. После Мейп ги разрушава. Какво трябва да схвана от всичко това?
— Може да си задържи проклетия меч. Няма да отида. Там. Няма повече да отида там и не се опитвай да ме принуждаваш.
— Нищо не мога да направя. Нищо.
Рулад запълзя към него.
— Ти си го направил този меч! — изхриптя обвинително.
— Огън, чук, наковалня и каляване. Толкова мечове съм направил, че не мога да ги изброя. Желязо и пот. Мисля, че бяха счупени остриета. Онези черни късове. От някакъв дълъг тесен нож. Двете — черни и чупливи. Просто парчета. Чудно откъде ли ги е прибрал?
— Всичко се чупи — каза Рулад.
Уидал го погледна.
— Да, момче. Всичко се чупи.
— Можеш да го направиш.
— Кое?
— Да счупиш този меч.
— Не. Не мога.
— Всичко се чупи!
— И хората също, момче.
— Това не е отговор.
Уидал сви рамене.
— Вече почти нищо не помня. Мисля, че ограбва ума ми. Казва, че е мой бог. Трябвало само да го почитам, така казва. И всичко щяло да стане ясно. Тъй че кажи ми, Рулад Сенгар, на теб ясно ли ти е всичко?
— Това зло… то е твое дело!
— Нима? Може би си прав. Приех сделката, която ми предложи. Но виждаш ли, той излъга. Каза, че ще ме освободи, като направя меча. Той лъже, Рулад. Това поне го знам. Вече го знам. Този бог
— Имам власт. Аз съм император. Взех си жена. Във война сме и Ледер ще падне.
Уидал посочи към сушата.
— А пък той те чака.
— Страх ги е от мен.
— Страхът сам по себе си поражда вярност, момче. Ще те следват. Те също те очакват.
Рулад задра с нокти лицето си и потръпна.
— Той ме уби. Онзи мъж… не беше ледериец, изобщо не беше ледериец. Изби ни. Седмина от братята ми. И мен. Беше толкова…
— Следващия път ще е по-трудно. Ти ще си по-труден. Следващия път няма да е лесно да се намери някой, който да те убие. И по-следващия. Разбираш ли това, момче? То е в същността на сакатия бог, който те чака.
— Кой е той?
— Богът ли? Едно малко нещастно говно, Рулад. Което държи душата ти в ръцете си.
— Бащата Сянка ни е изоставил.
— Бащата Сянка е мъртъв. Или все едно, че е.
— Откъде знаеш?
— Защото ако не беше, изобщо нямаше да позволи на Сакатия бог да те вземе. Теб и народа ти. Щеше да слезе на брега и… — Уидал замълча.
Ето, до това беше стигнал. До тази пропита с кръв истина.
Мразеше религията, мразеше боговете. И беше сам.
— Ще го убия. С меча.
— Глупак. На този остров няма нищо, което той да не чува, да не вижда, да не знае.
„Освен това, което сега е в ума ми, навярно. А дори и да го знае, как би могъл да ме спре? Не, не знае. Трябва да вярвам в това. Та нали ако знаеше, щеше да ме убие. Точно сега щеше да ме убие.“
Рулад се надигна.
— Готов съм.
— Така ли?
— Да.
Уидал въздъхна. Погледна към двата нахта. Изхвърленият от прилива плавей, предмет на ожесточения им спор, лежеше между тях на трески. Двете същества го бяха зяпнали объркано и ровичкаха с пръсти в купчината. Мекросът стана.
— Добре, момче. Да вървим.
Стоеше зад черното стъкло, в тунел от прозрачен обсидиан. И нямаше никакви призраци.
— Куралд Галайн — прошепна Корло и ги погледна през рамо. — Не го очаквах. Завоевание, негодно за нищо. Или едурите изобщо не го знаят — представа нямат какво използват.
Вонеше на смърт. Съсухрена плът, дъх на гробница. Черният камък под краката им беше хлъзгав. Таванът беше неравен, само една длан над главата на Лоста, най-високия в групата.
— Проклет плъши лабиринт — продължи магът и спря пред едно разклонение.
— Просто ни поведи на юг — изръмжа тихо Лоста.
— Добре, но накъде трябва да е юг?
Войниците се струпаха около него, мърмореха ругатни на странния си език.
Корло се обърна към Серен.
— Някакви предложения, Аквитор?
— Какво?
