— Откъде да знам, че няма да ме измамите?
Ледерийката се обърна към Лоста.
— Тя не ни вярва.
Воинът направи няколко крачки и спря пред жената Тайст Андий.
— Аквитор, кажете й, че съм Вречен, от Пурпурната гвардия. Ако пожелае, може да разбере какво означава това. Като постави ръката си на гърдите ми. Кажи й, че ще зачета този договор.
— Още не съм ви казала какво е. Иска да хвърлим в морето онова, което държи.
— Нищо друго?
— Направим ли го, ще сложим край на съществуването й. Изглежда, иска точно това.
— Кажи й да пипне душата ми.
Подозрението в очите на тъмнокожата жена стана по-явно, но тя пристъпи напред и опря длан в гърдите му.
Дланта потръпна и се дръпна рязко, а тя се олюля и отстъпи назад. На лицето й се изписа стъписване, а след него — ужас.
— Как… как си могъл да… Защо?!
— Мисля, че не беше реакцията, която търсеше, Лосте. Тя е… потресена.
— Това не ме притеснява — отвърна мъжът. — Приема ли думата ми?
Жената се изправи, изслуша въпроса на Серен, кимна и каза:
— Не мога да не я приема. Но… бях забравила… това чувство.
— Кое по-точно?
— Горест.
— Лосте, каквото и да означава това „Вречен“, тя е смазана от… жалост.
— Е, добре — каза той и й обърна гръб. — Всички грешим.
— Ще ви заведа веднага — заяви жената.
— Как те наричат?
— Сандалат Друкорлат.
— Благодарим ти, Сандалат. Това, че нашият дар за теб е забравата, ме натъжава.
Тя само сви рамене.
— Онези, които някога обичах и които ме обичаха, вярват, че наистина съм си отишла. Няма нужда от скръб.
„Няма нужда от скръб. Къде е жалостта тогава?“
— Ставайте, момчета — каза Лоста. — Тя е готова да ни поведе.
Мейп лежеше като умряла на дюната, но бавно завъртя глава, щом Уидал и Рулад доближиха. Преди време си беше откраднала чук от ковачницата, да руши по-лесно гнездата на Пюл, и сега винаги си го носеше. Уидал изгледа накриво как жилавото чернокожо същество надигна чука, без да откъсва очи от него и едура, сякаш се канеше да ги убие.
От тримата нахти Мейп го изнервяше най-много. Твърде много разум блестеше в черните й очички, твърде често подобие на усмивка се изписваше на маймунското й лице. А силата, която показваха тези същества, бе достатъчна, за да притесни всекиго. Знаеше, че Мейп може да изскубне ръцете от раменете му, стига да й хрумне.
Навярно Сакатият бог ги беше обвързал така, както се обвързваха демони, и може би само това и нищо друго сдържаше нахтите да не го сграбчат за гърлото. Неприятна мисъл.
— Какво ще ме спре да забия меча в мършавите му гърди? — изръмжа Рулад.
— Не задавай този въпрос на мен. Само Сакатият бог може да му отговори. Но не мисля, че ще е толкова лесно. Умен е кучият син, а в шатрата властта му според мен е абсолютна.
— То пък едно владение — изсумтя презрително Рулад.
„Да. Но защо тези думи, изречени по този начин, ме интригуват?“
Дрипавото платнено убежище бе точно пред тях и изпод дръпнатата завеса бълваше дим. Щом приближиха, въздухът стана по-горещ, по-сух, тревата — спаружена и посърнала под нозете им. Земята изглеждаше странно попарена.
Спряха пред входа. Вътре, в сумрака, едва се виждаше свитата, изгърбена фигура на бога. От горящия мангал се виеха струйки дим. Окашляне. След което:
— Неуместен гняв. Неразумно според мен, след като дарът ми бе толкова ефикасен.
— Не искам да се връщам — каза Рулад. — Остави ме тук. Избери някой друг.
— Неволни слуги на каузата ми се появяват… от неочаквани места. Вречен от Пурпурната гвардия, представи си. Радвай се, че не беше Скинър или Коул. Щяха да ти обърнат повечко внимание, а това нямаше да е добре. Още не сме готови за това. — Хриплива кашлица. — Още не сме.
— Няма да се върна.
— Отвращаваш се от дадената ти плът. Разбирам. Но, Рулад Сенгар, златото е твоята отплата. За властта, към която се стремиш.
— Не я искам повече тази власт.
— О, искаш я — отвърна с явна насмешка Сакатият бог. — Помисли за наградите, които вече пожъна. Тронът на Тайст Едур, жената, за която жадуваше толкова години — тя вече е твое притежание, можеш да правиш с нея каквото поискаш. Братята ти — всички до един ти се кланят. И все по-голямото ти умение с меча…
— Това обаче не е мое, нали? Аз мога само да го държа! Умението не е мое — и всички го виждат! Не съм постигнал нищо!
— А колко струва всичката тази гордост, която търсиш, Рулад Сенгар? Вие смъртните ме изумявате. Проклятието на глупака — да се преценяваш с непрестанно неудовлетворение. Не е моя работа да те уча как да управляваш империята си. Задачата си е твоя и само твоя. Там си намери гордостта. Освен това не порасна ли силата ти? Мускулите ти вече са по-здрави от тези на брат ти Феар. Престани да хленчиш.
— Ти ме използваш!
Сакатият бог се изсмя.
— А Скабандари Кървавото око не го ли правеше? О, знам вече цялата история. Всичко. Морето шепне стари истини, Рулад Сенгар. Нашият пресвят Татко Сянка — ох, каква нелепа заблуда. Убиецът с нож в гърба, предателят…
— Лъжи!
— … който след това ви доведе до вашето предателство. Срещу доскорошните ви съюзници Тайст Андий. Скочихте срещу тях по заповед на Скабандари. Избихте онези, които се сражаваха рамо до рамо с вас. Това е наследството на Тайст Едур, Рулад Сенгар. Питай Ханан Мосаг. Той знае. Питай брат си Феар. Питай майка си — жените знаят. Тяхната памет не е така… избирателна.
— Престани — замоли се Рулад и стисна главата си с ръце. — Искаш да ме отровиш с позор. Това е целта ти… каквото и да казваш.
— Може би това, което предлагам, е опрощение — промълви Сакатият бог. — Възможността да се изкупят грехове. У теб е, Рулад Сенгар. Властта е твоя и можеш да я изваеш според волята си. Империята ще отразява теб, не някой друг. Нима ще избягаш от това? Ако изборът ти е такъв, тогава наистина ще съм принуден да избера друг. Някой, който ще се окаже не толкова почтен може би.
Мечът издрънча в нозете на Рулад Сенгар.
— Избирай!
Вцепенен, Уидал видя как изражението на едура се промени.
Рулад изкрещя, сграбчи оръжието, хвърли се напред…
… и изчезна.
Последва хриплив смях.
— Толкова малко неща могат да ме изненадат вече, Уидал.
Отвратен, мекросът се обърна към изхода.
— Почакай, Уидал. Виждам отегчението ти. Неприязънта. Какво толкова те терзае? Това се питам.
— Момчето не го заслужава…
— О, заслужава го, и още как. Всички го заслужават.
