Уидал се обърна и изгледа с присвити очи Сакатия бог.
— Това май е единствената преценка, на която си способен. Но не е много честна, нали?
— Внимавай. Благодарността ми за това, което направи за мен, започва да отслабва.
— Благодарност? — Смехът му беше горчив. — Благодарен си, след като ме принуди да изпълня заповедта ти. Браво. Дано и аз да съм толкова остроумен, след като те принудя да ме убиеш. — Изгледа присвитата под качулката фигура. — Знаеш ли, разбирам проблема ти. Вече го разбирам и се проклинам, че преди ми убягваше. Ти нямаш свят, над който да властваш като другите богове. Затова си седиш тук, сам в жалката си шатра, и това е цялото ти владение, нали? Премазана плът и мръсен задушлив въздух. Тънки като кожа стени и горещината, за която жадуват старците и недъгавите. Твоят свят и ти — сам в него, и цялата ирония е, че не можеш да властваш и над собственото си тяло.
Хриплива кашлица и:
— Спести ми съчувствието си, мекрос. Много мислих над твоя проблем и намерих решение, както скоро ще разбереш. Тогава си помисли за това, което ми каза. Сега си върви.
— Още не разбираш, нали? Колкото повече болка нанасяш на другите, толкова повече ще изпиташ сам ти. Подклаждаш собствената си злочестина и заради това всяко съчувствие, което с право можеш да получиш, бива отхвърлено.
— Казах, иди си, Уидал. Построй си гнездо. Мейп чака.
Появиха се сред обрулена от вятъра степ, с грохота на морските вълни вдясно, а пред тях — делтата на широка река. На отсрещния бряг се издигаше укрепен град.
Серен Педак огледа далечните сгради, високите тънки кули, които сякаш се накланяха към морето.
— Стари Катер. На трийсет левги сме от Трейт. Как е възможно това?
— Лабиринти — изсумтя Корло и седна в тревата. — Гнило. Мръсно, но все пак — лабиринт.
Аквиторът бавно закрачи към пясъчната ивица на брега. Слънцето грееше високо и топло. „Трябва да се умия. Да се очистя. Морето…“
Лоста я последва, стиснал в ръка вкаменения предмет, в който се бе вселил духът на жената Тайст Андий.
Тя нагази във водата. Пенливи вълни зашумяха около глезените й.
Вреченият хвърли пръстена и той цопна малко по-напред.
Коленете. Бедрата.
„Да се очистя. Очистя.“
До гърдите. Вълната се затъркаля, надигна я от дъното, превъртя я и я запокити към брега. Тя се обърна и отново закрачи навътре. Студената солена вода се издигна над лицето й. Светла, огряна от слънцето леко замъглена вода скри гледката от очите й. Вода, впиваща се в покритите със струпеи рани, вода, щипеща разкъсаните устни, вода, изпълнила устата й, молеща да я погълне.
„Ето така.“
Нечии ръце я сграбчиха и я задърпаха назад. Бореше се, но не можеше да се изтръгне.
„Да се очистя!“
Хладен вятър забърса лицето й, очите й примигаха под болезнената светлина. Кашляше, плачеше и се бореше, но ръцете неумолимо я влачеха към брега, хвърлиха я на пясъка. А щом се опита да се отскубне, я стегнаха още по-здраво, притиснаха я в пясъка и един глас прошепна в ухото й:
— Знам, момиче. Знам за какво е. Но не е това начинът.
Безпомощен хлип.
Той не я пускаше.
— Изцери я, Корло.
— Сили нямам, проклет да съм…
— Веднага. И да спи. Накарай я да заспи…
„Не, не можеш да умреш. Нужна си ми.“
Толкова пластове, затиснали тези вкаменени останки. Миг на огромен натиск. Дебелата, толкова дебела кожа, попила в браздите си неизброими малки смърти. А животът беше глас. Не думи, но звук, движение. Докато всичко друго беше стаено, безмълвно. Забравата чакаше да заглъхне последният ек.
Първото умиране трябваше да е достатъчно. Този свят беше чужд все пак. Портата бе запечатана. Заличена. Съпругът й — ако все още бе жив — отдавна беше надмогнал скръбта. Дъщеря й — може би вече самата тя майка, баба. Беше се хранила с драконова плът, тук, в дирята на Аномандър. Някъде бе устояла и живееше. Без горест.
Важно беше да мисли така. Единственото й оръжие срещу лудостта.
Смъртта можеше да дари само едно. Но нещо я задържаше.
Нещо, което имаше глас. „Тези води са неспокойни, да. Не бях помислил, че издирването ми ще е толкова… лесно. Вярно, не си човешко същество. Но ставаш. Ставаш.“
Останките изведнъж се раздвижиха. Зашептяха. Фрагменти, късчета, толкова малки, че чак невидими, се събираха и се слепваха. Сякаш си спомняха част от какво са били някога. И тук, в морските дълбини, сред наносите чакаше всичко, което бе нужно. За плът, за кост и за кръв. Целият този ек възкръсваше, намираше облик. Гледаше го с ужас.
Гледаше как тялото — така познато и толкова чуждо — запълзя нагоре през наносите тиня. Тиня, която изтъняваше, изсветляваше, а после се пръсна, разцъфна и теченията я завихриха. Ръцете се протегнаха нагоре, тялото се надигна.
Тя се понесе натам, принудена да го доближи, да влезе. Но знаеше, че още е рано.
Нейното тяло. Толкова отдавна го бе изоставила. Не беше редно. Не беше честно.
Залута се безцелно по морското дъно. Рибки пробягваха пред погледа й, привлечени от раздвижилите се утайки, изплашени от мятащата се във водата фигура. Многокраки телца щъкаха и се разбягваха от пътя й.
Странна мъглива сянка. Отмина и някъде близо отгоре изсветля. Ръце пробиха повърхността на водата. Твърд пясък под нозете, издигаше се нагоре.
Лице, лъхнато от въздуха.
И тя се понесе напред, гмурна се в тялото, кипна като огън в мускули и кост.
Чувства. Студ, вятър, миризмата на сол и на гнило по брега.
„Майко Тъма, аз съм… жива!“
Гласът на завръщането дойде не като смях, а с писъци.
Всички се бяха сбрали, щом се разнесе вестта за императорската смърт. Градът беше завзет, но Рулад Сенгар беше убит. С врат, прекършен като вейка. Тялото му лежеше там, където бе паднало, и робът Удинаас го пазеше — настръхнал страж, непризнаващ никого, вторачен в облечения в монети труп.
Ханан Мосаг. Майен и Пернатата вещица по петите й. Мидик Бун, вече кръвен, истински воин. Стотици воини на Едур, оплискани със славата на кръв и сеч. Безмълвни пребледнели граждани, ужасени от напрегнатото очакване, надвиснало в пушливия въздух.
Всички — свидетели на внезапните конвулсии на тялото, на пронизителните писъци. В един ужасен миг вратът на Рулад остана прекършен, главата се въртеше под невъзможни ъгли, докато той залиташе, за да се изправи. След това костта зарасна и главата се изправи сама, в забулените очи изведнъж блесна светлина.
Нови писъци, този път — от ледериите. Разбягаха се.
Крясъците на Рулад замряха и той се изправи и стисна меча с двете ръце. Удинаас проговори:
— Императоре. Трейт е ваш.
Внезапен спазъм. Рулад сякаш ги видя чак сега.
— Ханан Мосаг, заеми се с гарнизона. Останалата войска — на лагер извън града. К’риснан и флотата да тръгнат за Стари Катер.
Кралят-магьосник пристъпи към него и промълви:
— Значи е истина. Ти не можеш да умреш.
Рулад трепна.
