Магът измърмори нещо на Лоста на родния им език и той се намръщи и отвърна:
— Говорете на ледерийски всички. Откога грубостта е станала част от устава на Пурпурната гвардия? Аквитор, това е Крепостта на Мрака…
— Няма Крепост на Мрака.
— Опитвам се да го кажа по начин, понятен за вас.
— Добре.
— Но виждате ли, Аквитор, не би трябвало да я има — намеси се Корло.
Тя само го погледна в сумрака. Магът избърса врата си и ръката му лъсна от пот.
— Тези са Тайст Едур, нали? Не са Тайст Андий. Крепостта на Мрака, това е Тайст Андий. Едур, те са от, ъъъ, Крепостта на Сянка. Тъй че естествено е, виждате ли, да очакваме лабиринтът да е Куралд Емурлан. Но не е. Този е Куралд Галайн, само че е пробит. Превзет. Гъмжи от духове — духове на Тайст Андий…
— Не са тук — отвърна тя. — Виждала съм ги. Не са тук.
— Тук са, Аквитор. Просто аз ги задържам настрана. Засега…
— Но е трудно, нали.
Магът кимна с неохота.
— И сте объркан.
Ново кимване.
Тя се опита да помисли, да прониже изтръпналостта, която я беше обзела — може би единственото, което задържаше болката от изтерзаната й плът.
— Казахте, че духовете не са Едур.
— Точно така. Тайст Андий са.
— Каква е връзката между едните и другите? В съюз ли са?
Корло присви очи.
— Съюз ли?
— Призраците — каза Лоста.
Погледът на мага пробяга към командира му, после се върна на Серен Педак.
— Призраците са в плен. Принудени са да се сражават редом с едурите. Дали са духове на Андий? Дъх на Гуглата, като че ли започвам да разбирам. Какво друго може да са? Не са духове на Едур, защото тогава нямаше да е необходима никаква обвързваща магия, нали?
Лоста пристъпи към Серен.
— Какво предлагате?
За миг тя си спомни единствения си контакт с духовете, жаждата им.
— Маг Корло, казвате, че ги държите настрана. Опитват ли се да ни нападнат?
— Не мога да кажа със сигурност.
— Пуснете един. Сигурно ще можем да го уговорим. Може да получим помощ.
— Какво би го заинтересувало, за да ни помогне?
— Ще се спазарим.
— С какво?
Тя сви рамене.
— Ще измислим нещо.
Магът изреди низ от думи на непонятната им реч — сигурно бяха проклятия.
— Пусни един — каза Лоста.
Нови проклятия. После Корло направи няколко крачки напред, за да разчисти място.
— Пригответе оръжията. Ако не пожелае да преговаряме.
След миг полумракът пред мага затрептя и от него се изсипа нещо черно, като разлято мастило. Очерта се в колеблива, трепереща фигура.
Жена, по-висока от Едур, но с катраненочерна кожа, с червеникав оттенък на дългата, буйно спускаща се коса. Зелени очи, дръпнати и големи, лице по-гладко и по-закръглено, отколкото можеше да се очаква при високия й ръст и дългите крайници. Носеше кожена броня и гамаши, а на раменете й беше заметната кожата на някакъв звяр с бяла козина. Нямаше оръжие.
Погледът й се втвърди. Тя заговори и в думите й Серен долови подобие на едурската реч.
— Много мразя, като става така — измърмори Корло.
Серен се опита да заговори на речта на Едур.
— Здравей. Извиняваме се, че се натрапихме във вашия свят. Не смятаме да се задържаме дълго.
Изражението на жената не се промени.
— Предателите никога не го правят.
— Може да говоря на езика на Едур, но те не са наши съюзници. Може би в това имаме нещо общо.
— Бях една от първите, които загинаха във войната — каза жената. — Така че не паднах от ръцете на Едур. Не могат да ме имат. Не могат да ме принудят да се бия с тях. Аз и другите като мен сме недосегаеми за тях.
— Но духът ти си остава пленен — каза Серен. — Тук.
— Какво искате?
Серен се обърна към Лоста.
— Пита какво искаме от нея.
— Корло?
Магът сви рамене.
— Трябва да се отървем от влиянието на Едур. Да стигнем някъде извън него. А после да се върнем на нашия свят.
Серен преведе думите му.
— Вие сте смъртни — отвърна жената. — Можете да преминете там, където ние не можем.
— Можеш ли да ни отведеш?
— Каква ще е наградата ми за тази услуга?
— Какво искаш?
Жената помисли и поклати глава.
— Не. Сделката ще е нечестна. Услугата ми не струва отплатата, която бих поискала. Искате водач, който да ви отведе до границата. Няма да ви измамя. Не е далече. Много бързо бихте могли да я намерите и сами.
Серен преведе думите й на гвардейците и добави:
— Странно…
— Честността ли? — усмихна се Лоста.
Тя кимна кисело.
— Нали съм ледерийка, честността винаги ме прави подозрителна.
— Попитай я какво би пожелала да направим за нея — подкани я той.
Серен Педак го направи, а жената вдигна дясната си ръка и показа малък предмет. Покрит с бяла кора, неразпознаваем.
— Контраатаката на К’Чаин Че’Малле изтласка мнозина от нас до бреговата ивица, а после — във вълните. Лош боец съм. Загинах в пяната между брега и морето, а трупът ми, тласкан от прилива, се затъркаля по калните пясъци, докато тинята не го погълна. — Погледна нещото в ръката си. — Носех този пръстен. Върна ми го един призрак — много призраци правеха това за онези от нас, които сме недостижими за Едур. Бих ви помолила да ме върнете при костите ми, при малкото, което е останало от мен, за да мога да намеря забвение. Но този дар е прекалено голям за толкова малка услуга…
— Как можем да го направим?
— Мога да се слея с веществото на този пръстен. Повече няма да ме виждате. Ще отидете на морския бряг и ще го хвърлите в морето.
— Не ми изглежда трудно.
— Може би не е. Неравенството е в разменените ценности.
Серен поклати глава.
— Не е неравенство. За нас нашето желание е също толкова ценно. Приемаме сделката ти.
