— Умирам, Ханан Мосаг. Само това знам. Умирането. Сега ме остави. Удинаас.

— Да, императоре.

— Трябва… да намеря… аз…

— Шатрата ви е готова. За вас и Майен — каза робът.

— Да.

— Императоре, аз ще водя свитата ви — намеси се Мидик Бун.

Смутен и объркан, Рулад огледа тялото си, зацапаните монети, мръсните кожи.

— Да, братко Мидик. Свитата.

— И ще намерим онзи, който… ви направи това, ваше величество.

Очите на Рулад блеснаха.

— Той не може да бъде победен. Безпомощни сме пред него. Той лъже…

Мидик се намръщи. Погледна недоумяващо Удинаас.

— Императоре — каза робът. — Той има предвид онзи, който ви уби, вас и братята ви. Тук, на улицата.

Рулад стисна главата си с ръце.

— Разбира се. Беше облечен в… пурпур.

Удинаас се обърна към Мидик и каза:

— Ще ви го опиша подробно.

— Добре. И ще им претърсим града.

„Но него го няма, глупако. Не знам откъде го знам. Но го няма. И Серен Педак я няма.“

— Разбира се.

— Удинаас!

— Тук съм, императоре.

— Отведи ме от това място!

Вече се знаеше. И Цеда скоро щеше да го научи. Но щеше ли да разбере? Как можеше? Беше невъзможно, безумно.

„Нищо не мога да направя. Ще го разбере ли?“

Воинът в злато се затътри след роба. Стъпка по стъпка. Майен и Пернатата вещица вървяха по петите им. Мидик Бун и още дузина воини ги обкръжиха, с извадени оръжия. Нямаше кой да ги спре.

Уидал седеше на пейката в ковачницата. Груби стени, камък и вар, огнището — изстинало и пълно с пепел. Каменен под и три стени — отворената страна гледаше към ограден двор с иззидан с дялан камък кладенец, дървено корито за закаляване, дърва, купчини руда и скрап. В колибата отсреща само един тесен нар, и нищо друго.

Целият му свят. Насмешливо напомняне за занаята му. За смисъла на живота му.

А гласът на Сакатия бог шепнеше в ума му: „Уидал. Моят дар. Не съм лишен от съчувствие, каквото и да си мислиш. Разбрах. Нахтите са жалки спътници за един мъж. Иди на брега, Уидал. Вземи моя дар и го притежавай.“

Той се надигна бавно, озадачен. „Лодка ли? Сал? Някой проклет дънер, който да мога да яхна с отлива?“ Излезе навън.

И чу нахтите — бърбореха възбудено на брега.

Уидал отиде до ръба, спря и се загледа надолу.

Жена. Залиташе, докато излизаше от водата. Добра се до брега. Висока, чернокожа, гола, с дълга червена коса.

Мекросът се обърна и закрачи вбесен назад.

— Кучи син…

Сакатият бог отвърна с насмешливо стъписване: „Не искаше ли това? Много висока ли е за теб? Много странни ли са очите й? Уидал, не разбирам…“

— Как си могъл да направиш това? „Притежавай“. Само това знаеш, нали? Притежавай. Използвай. Хора. Животи.

„Тя се нуждае от помощта ти, Уидал. Объркана е, изплашена е от нахтите. Все още трудно си спомня плътта.“

— По-късно. Сега ме остави на мира. Остави и двама ни на мира.

Тих смях, след него — хриплива кашлица. „Както искаш. Разочароваща е тази липса на благодарност все пак.“

— Върви в Бездната!

Без отговор.

Уидал влезе в колибата. Постоя пред нара, докато се увери, че Сакатият бог не дебне някъде в черепа му. После се смъкна на колене и наведе глава.

Мразеше религията. Презираше боговете. Но гнездото беше празно. Гнездото трябваше да се разкъса. Да се пресъгради.

Мекросът можеше да избира сред гъмжило от богове. Но един беше по-стар от другите, и той бе на морето.

Уидал започна да се моли.

На Маел.

17.

Друга като нея никой не беше виждал. Мелницата на Чорум беше чудо на чудесата. Колела и колела, гранит и преплетени зъбчати механизми, железни оси, пръти и гривни, машина, която се издигаше на цели три ката и мелеше най-финото брашно, каквото Ледер бе виждал… Според някои виновен бил дъждът, пороят, изпълнил водното русло през каменните пръсти на мелницата. Според други причината за всичко била самата й сложност, заблудата във въображението на един смъртен. Според трети капризната приумица на Блудния прогласила гръмовния рев в онова утро, взривовете на камъка и писъка на желязото, щом огромните колелета се откъснали и изхвърчали през дебелите стени, а перачките край бързея, разпенен около бедрата им, вдигнали глави да видят връхлитащата отгоре им гранитна орис — ни една гънка не останала и ни едно петно; и старият Мискър, яхнал мулето Рибъл, но мулето си знаело мястото, хукнало презглава и скочило в кладенеца, а горкият Мискър се докопал до ведрото на въжето, люшнал се и изскочил, и одрал колене в каменните плочи, гръмко изругал и възбуденият
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату