Пияният беше паднал в канала. Техол — стоеше на ръба на покрива, почти го беше изгубил от поглед, но чуваше плясъците и ругатните, и дращенето по железните халки, набити в каменната стена.
Въздъхна и се обърна към безименните стражи, които му беше пратил Брис. Или по-точно към единия от тях. Тримата братя изглеждаха съвсем еднакви и никой не си беше казал името. Нищо изпъкващо, нищо, което да впечатли или да внуши страх. И ако се съдеше по безизразните им лица, стиснатите усти и присвитите очи — ужасно неподходящи за приятна компания.
— Приятелите ви могат ли да ви различават? — попита Техол и се намръщи. — Хм, странен въпрос. Но вие трябва да сте свикнали със странни въпроси, след като хората ще приемат, че сте някъде, където не сте, или по-точно не вие, а другото ви „вие“, и всички тия „виета“ може да са навсякъде. Всъщност да — да не отвръщаш нищо е чудесен начин да се справиш с подобно объркване, за което всеки от вас трябва да е съгласен, че е подходящата реакция, освен ако не сте същите и помежду си, в който случай е мълчаливо споразумение. Винаги най-доброто.
Пияният долу се измъкваше от канала и сипеше ругатни на повече езици, отколкото Техол можеше да допусне, че съществуват.
— Чувате ли го? Отвратително. Да слушаш такива несъмнено мръсни думи, изричани с такава страст… о, чакайте, това не е никакъв пияница, това е слугата ми! — Техол замаха с ръце и извика: — Бъг! Какво правиш там? За това ли ти плащам?
Подгизналият слуга — гледаше нагоре — изрева нещо, което Техол така и не можа да разбере.
— Какво? Какво каза?
— Ти… не ми… плащаш!
— О, я вземи сега, че го кажи на всички!
Бъг се дотътри до мостчето, мина по него и се скри зад близките сгради.
— Колко неловко. Време е сериозно да си поговоря с милия Бъг.
Стъпки отдолу и още ругатни. Стъпалата заскърцаха.
Окаляното лице на Бъг се показа от дупката.
— Значи — развика се Техол, — сигурен съм, че те пратих по важна работа, а ти какво направи? Да паднеш в канала! Това беше ли в списъка на задачите? Не мисля.
— Караш ли ми се, господарю?
— Да. Ти какво си мислиш?
— Мисля, че щеше да е по на място, ако наистина ме беше пратил по важна работа. А то само се разхождах, очарован от лунната светлина…
— Не стъпвай там! Назад! Назад!
Стъписан, Бъг замръзна и отстъпи назад.
— За малко да смачкаш Езгара! Той щеше ли да успее да се отдръпне, а? Не мисля! — Техол коленичи до насекомото, което бавно пълзеше по неравната повърхност на покрива. — Ох! Виж, изплашил си го!
— Как разбра? — попита Бъг.
— Ами, смени посоката, нали? Това трябва да е от уплах според мен.
— Знаеш ли, господарю, бях сигу… не мислех, че ще го направиш домашен любимец.
— Защото си лишен от чувства, Бъг. Докато Езгара е двойно…
— Овоиден?
— В което му е чарът. — Техол хвърли поглед към пазача, който на свой ред го изгледа, както винаги. — И този мъж е съгласен. Или ако не той, братята му. Ами че един от тях остави Езгара да запълзи по лицето му, без даже да мигне!
— Как Езгара се е добрал до лицето му, господарю?
— И по елека на другия пълзя, без той да трепне! Топли сърца имат тези хора, Бъг, погледни ги добре и ще разбереш.
— Добре, господарю.
— Е, плуването хареса ли ти?
— Не особено.
— Грешна стъпка, викаш?
— Стори ми се, че чух някой да шепне името ми…
— Шурк Елале?
— Не.
— Харлест Еберикт? Кетъл? Главен следовател Ръкет? Ормли?
— Не.
— Да не би да си си въобразил нещо?
— Твърде възможно. Например, струва ми се, че ме преследват плъхове.
— Сигурно, Бъг. Може някой от тях да ти е шепнел името.
— Неприятна мисъл, господарю.
— Да, наистина. Мислиш ли, че ще ми хареса слугата ми да го ухажват плъхове?
— Не сте ли гладен? — Бъг бръкна под ризата си.
— Да не си…
— Не, котка е — отвърна Бъг и извади малко одрано трупче без глава и лапи. — Мирише на канал, уви.
— Поредният подарък от Ръкет?
— Не, колкото и да е странно. Измъкнах я от канала.
— Уф!
— Мирише на съвсем прясно…
— Каква е тази жица, дето виси от нея?
Слугата вдигна по-високо леша, после хвана провисналата жичка с два пръста и я проследи, докъдето се скриваше в месото. Дръпна и изсумтя.
— Какво?
— Води до кука.
— О!
— И се е откъснала от този край — стори ми се, че нещо се закачи в мен, като паднах. — Откъсна парче месо от единия крак на котката и сложи две късчета от двете страни на насекомото, наречено Езгара: то почна лакомо да яде. — Все едно, като се пооплакне, ще имаме две, че и три яденета. Голям късмет вадим напоследък, господарю.
— Мда. Вече се изнервям. Е, имаш ли някакви новини за мен?
— Господарю, разбирате ли, че Джерун Еберикт е трябвало да убива средно между десет и петнайсет души на ден, за да постигне годишната си бройка? Как тогава е намирал време за каквото и да било друго?
