Бъг погледа мълчаливо няколко секунди, после отрони:
— Господарю, прехвърлянето им по Островите няма да реши нищо.
— Нима?
— Духовете им са сломени.
— И няма надежда да се съживят?
— Е, зависи колко бащинска грижа си решил да положиш, господарю. Предишният суров стил на живот вече е непосилен за тези хора. Закъснели сме с едно поколение, или повече. Няма ги уменията, на които да се опрат. Ако това е общност, тя е вътрешно порочна. Поражда насилие, немарливост и почти нищо друго.
— Разбирам те, Бъг. Искаш да кажеш, че си имал и по-приятни нощи от тази, че моментът изобщо, ама изобщо не е добър за това. Ти си нещастен, настинал си и ти се иска да си легнеш на топло.
— Благодаря, господарю. Тъкмо се чудех какво искам да кажа.
— Но признавам, че в идеята ти за бащинско покровителство има нещо ценно — каза Техол, докато оглеждаше мръсното гето. — Искам да кажа, че си прав. Все едно, съдбата скоро ще помете това тъжно място. Ледер е във война, Бъг. Ще има… мобилизация.
— Насилствен набор. — Слугата кимна навъсено.
— Да, цялото това зло насилие, приложено с добро намерение. Разбира се, всички тези злощастни войници ще бъдат принесени в жертва. Жестоко решение на този дълготраен проблем, вярно, но с отдавнашен прецедент.
— Какво си намислил, господарю?
— Предизвикателството пред мен и острите умове от Гилдията на ловците на плъхове беше, както си забелязал, как човек може да промени цяло едно общество? Как се превръща този впечатляващ пример на инстинкта за оцеляване в общественополезна сила? Ясно е, че трябваше, да, трябваше да се вдъхновим от една здраво установена, силно успешна структура като…
— Плъховете.
— Браво, Бъг. Знаех си, че мога да разчитам на теб. И така, започнахме с признаването, че е необходим водач. Властен, динамичен, харизматичен, опасен.
— Душата и мозъкът на престъпния свят, с банда главорези, които да налагат волята му.
Техол се намръщи.
— Твоят избор на думи ме разочарова, Бъг.
— Ти?
— Аз? Не, разбира се. В смисъл — не пряко. Истински успешният водач е този, който го прави с неохота. Не някой, чиито думи се посрещат с разпалени възгласи — в края на краищата какво става в ума на такъв водач, след като подобни сцени започнат да се повтарят непрекъснато? Нарастваща самоувереност, вяра в собствената му непогрешимост — и така се стига до ужасния провал. Не, Бъг, не искам да ми целуват краката…
— Радвам се да го чуя, господарю. Краката ви не са виждали сапун от доста време.
— Тялото рано или късно възстановява естествените си самопочистващи механизми, Бъг.
— Като смяната на перушината?
— Точно. Все едно, говорех за лидерството в най-общ смисъл…
— Кой, господарю?
— Е как, Чакащия, разбира се. Ту жрец, ту знахар, общуващ с демони…
— Идеята май не е много добра, господарю — рече Бъг и се потърка по наболата брада. — Аз съм… доста претрупан с работа в момента.
— Един водач трябва да е претрупан с работа. Зает. Готов да делегира.
— Господарю, наистина не мисля, че идеята е добра. Наистина.
— Изпълнен с нежелание. Идеално! И виж! Забелязват те! Виж тези обнадеждени лица…
— Това е глад, господарю.
— За спасение! Разчуло се е, разбираш ли! Те са готови за теб, Бъг. Чакали са…
— Това е много лошо, господарю.
— Изражението ти е идеалното, Бъг. Болнаво, отчаяно, дълбоко угрижено и нервно — чудесно. Самият аз нямаше да се справя по-добре.
— Но, господарю…
— Иди сред своето стадо, Бъг. Кажи им — те заминават. Утре през нощта. Всички. Очаква ги по-добро място, по-добър живот. Хайде, Бъг.
— Стига да не ме боготворят — отвърна слугата. — Не обичам да ме боготворят.
— Просто си остани несъвършен — каза Техол.
Бъг го изгледа много странно, после тръгна навътре в бордея.
— Благодаря, че дойде, Брис.
Куру Кан седеше на тапицираното кресло до стената срещу входа на библиотеката. С лещи и парче плат в ръцете. Почисти едната, после другата, после повтори, после още веднъж и още веднъж. Очите му бяха приковани в нещо невидимо за Брис.
— Нещо ново от Трейт, Цеда?
— Има, да. Но ще го обсъдим по-късно. Все едно, трябва да приемем, че градът е изгубен.
— Окупиран.
— Да. Предстои друга битка, при Високи форт.
— Значи кралицата и принцът са изтеглили силите си? Разбрах, че са тръгнали да заемат прохода.
— Твърде късно. Едур вече се бяха прехвърлили.
— Ще подпомогнете ли отбраната? — попита Брис, докато се настаняваше на пейката вляво от Цеда.
— Не.
Изненадан, Брис замълча. Почти цялата вечер беше прекарал в компанията на краля и Унутал Хебаз, в оглед на придвижванията на вражеските армии, потънал в болезненото усилие да се опита да предскаже що за съвети дава брат му Хул на императора на Едур. Хул явно беше предвидил изпреварващото нападение на селата. За Брис везните се бяха наклонили заради бясната проява на алчност в лагера на кралицата и принца. Джанал, Квилас и приближените им вече си поделяха очакваната плячка, което показваше желанието им за бърза война, която да опустоши Тайст Едур, а това означаваше да ги хванат неподготвени. Походът на Джанал към прохода показваше, че нищо в мисленето им не се е променило. Но ето, че тя се беше оттеглила.
Тайст Едур бяха отнели инициативата. Появата им при Високи форт, падането на Разлив Фент и падането на Трейт показваха, че са налице поне две армии, както и две флоти, и всички настъпваха бързо.
— Цеда, научихте ли нещо повече за демона, който нахлу в залива на Трейт?
— Опасността не е единична, а множествена — отвърна Куру Кан. — Виждам пред себе си Цеданса и разбрах, за свой ужас, че е… непълен.
— Непълен? Какво означава това?
Цеда продължаваше да чисти лещите си.
— Трябва на всяка цена да съхраня силата си за подходящия момент. Морето трябва да се освободи. Толкова.
Брис изчака, но след като Куру Кан не продължи, се осмели да попита:
— Имате ли задача за мен, Цеда?
— Бих посъветвал да се изтеглим от Високи форт, но кралят няма да се съгласи на това, нали?
Брис поклати глава.
— Преценката ви е точна. Дори на едно поражение ще се погледне като на… носещо изгода.
— Премахването на жена му и сина му, да. Трагично положение, нали, млади ми приятелю? Знаете ли, стигнах до извода, че сърцевината на Цеданса може да се намери в едно систематично отрицание. А от тази сърцевина произтича всичко останало. Самият ни начин на живот и начинът, по който гледаме на света. Изпращаме войници на смърт и как гледаме на тази смърт? Като на достойна за слава саможертва. Мъртвият
