враг? Жертва на доблестната ни праведност. Докато в градовете ни, из тесните и мръсни улички, свършекът на живота е само една трагична несполука. Какво тогава е отрицанието, за което говоря?
— Смъртта.
Куру Кан постави лещите пред очите си и се вгледа в Брис.
— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Брис,
Кралският защитник потърка чело. Едва държеше клепачите си отворени и беше неописуемо премръзнал. И ужасно уморен.
— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.
— Нима бихте предпочели да въздигнем в култ смъртта, Цеда?
— Също толкова безсмислено. Човек няма нужда от вяра, за да умре, човек все едно умира. Говорех за систематично отрицание, а тя наистина във всяко отношение е систематична. Самата тъкан на нашия свят, тук и може би навсякъде другаде, е усукана около това… несъществуване. Би трябвало да има Крепост на Смърт, разбираш ли? Щеше ли да е уместна? Най-уместната. Трябва да е съществувала някога. Може би дори бог, някой ужасен скелет върху трон от кости, въртене и танц на студенокраки мухи за корона. Но ето ни нас, и не сме й дали никакво лице, никаква форма, никакво положение в цялата ни сложна схема на съществуване.
— Навярно защото е самата противоположност на съществуването…
— Но не, Брис, не е. Блудния да ни вземе, смъртта е навсякъде около нас. Газим по нея, вдишваме я, всмукваме миризмата й в дробовете и с кръвта си. Храним се ежедневно с нея. Процъфтяваме сред гниене и развала.
Брис го изгледа замислено.
— Струва ми се, че самият живот е празненство на отрицанието. Отрицанието, за което говорите, Куру Кан. Нашето бягство… ами, да избягаш означава да се издигнеш над костите, над пепелищата, над онова, което е паднало.
— Да избягаш — къде?
— Вярно. Никъде, но другаде. Чудя се дали това, което казахте, е проявено у същества като Кетъл и онази крадла, Шурк Елале…
Старецът вдигна рязко глава и очите му изведнъж светнаха много будно зад лещите.
— Моля? Какво каза?
— Ами, говорех за онези, които наистина са отрекли смъртта, Цеда. Онова дете, Кетъл…
— Пазачката на Азат? Тя е немряща?
— Да. Сигурен съм, че го споменах…
Куру Кан се изправи.
— Сигурен ли си в това? Брис Бедикт, тя е немряща, така ли?
— Да. Но не разбирам…
— Ставай, Брис. Тръгваме. Веднага.
— Всичко е заради падналите — каза Кетъл. — Те искат отговори. Няма да си отидат, докато не получат отговори.
Шурк Елале изрита насекомото, пропълзяло на ботуша й.
— Отговори за какво?
— Защо са умрели.
— Няма отговори — отвърна Шурк. — Хората просто умират. Умират. Винаги умират.
— Ние не умряхме.
— О, да.
— Е, не се махнахме.
— Според това, което чух, те също, Кетъл.
— Вярно. Чудно защо не се сетих за това.
— Защото си умряла на десет годинки.
— Добре, а сега какво да правя?
Шурк огледа обраслия с тръни разровен двор.
— Ти ми го подсказа и затова съм тук. Каза, че мъртвите се сбират. Сбират се наоколо, трупат се извън стените. Можеш ли да говориш с тях?
— Че защо? Не казват нищо интересно.
— Но би могла, ако се наложи.
Кетъл сви рамене.
— Предполагам.
— Добре. Помоли ги за доброволци.
— За какво?
— Искам да дойдат с мен. На разходка. Тази нощ и утре през нощта пак.
— Защо, майко?
— Кажи им, че ще видят повече злато, отколкото могат да си представят. Ще научат тайни, които малцина в това кралство знаят. Кажи им, че ще ги заведа да разгледат Данъчното хранилище и кралската съкровищница. Кажи им, че е дошло време за забавление. В плашене на живите.
— Защо призраците ще искат да плашат живите?
— Знам, идеята е странна, но предричам, че ще открият, че са много добри в това. И предричам, че ще им е много забавно.
— Но как ще го направят? Те са призраци. Живите не могат да ги видят дори.
Шурк Елале се обърна рязко и се вгледа в струпалите се зад стената тълпи.
— Кетъл, за нас те изглеждат съвсем плътни, нали?
— Но ние сме мъртви…
— Защо тогава не можехме да ги видим преди седмица? Тогава все още бяха само нещо, което прехвърчаше в крайчеца на полезрението ни, нали? Тъй че какво се е променило? Откъде е дошла силата им? Защо нараства?
— Не знам.
Шурк се усмихна.
— Аз знам.
Кетъл пристъпи към ниските стени.
И заговори на призраците. „Чудно дали разбира. Дали съзнава, че вече е повече жива, отколкото мъртва. Дали разбира, че се връща към живота.“
След малко детето се върна, прокара пръсти през косата си да разроши сплъстените кичури.
— Ти си умна, майко. Точно затова се радвам, че си ми майка.
— Има ли доброволци?
— Всички ще дойдат. Искат да видят златото. Искат да плашат хората.
— Трябват ми такива, които могат да четат и да смятат.
— Добре. Но кажи ми, майко, защо стават по-силни? Какво се промени?
Шурк погледна през рамо към тромавата квадратна каменна кула.
— Онова, Кетъл.
— Азатът?
— Да.
— О! Разбирам. Той умря.
— Да — кимна Шурк. — Той умря.
