Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.
Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.
Събратът му по нож се приближи и клекна до него.
— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.
— Знам.
— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.
— Да.
— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.
— Знам, братко.
Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:
— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.
Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.
— Вървете. Намерете Хул Бедикт.
Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.
Феар Сенгар го отведе на една закътана поляна и шумовете от готвещата се армия останаха далече зад тях. Щом стъпиха на тревата, Феар рязко се обърна, стисна го за гърлото и го блъсна в едно дърво.
— Ще мълчиш! Дума повече да не си казал за съмненията си, нито пред мен, нито пред никого. Брат си ми и само затова не съм те убил на място. Чуваш ли ме, Трул?
Трудно му беше да диша, но остана неподвижен, без да откъсва очи от Феар.
— Защо не отговаряш?
Отново си замълча.
Феар изръмжа, пусна го и отстъпи назад.
— Да ме убиеш, това ли искаш? — Опрял гръб в дървото, Трул се усмихна. — Значи отзад? С нож, без да разбера. Иначе доста ще се затрудниш, братко.
Феар извърна очи. И кимна.
— Да.
— Нож в гърба.
— Да.
— Защото ако съм с копието си, също толкова вероятно е ти да бъдеш убитият, не аз.
Феар го изгледа с яд, но бързо му мина.
— Трябва да спреш, Трул. Предстои ни да влезем в битка…
— Съмняваш се в годността ми?
— Не. Само в готовността ти.
— Е, да, прав си да се съмняваш в това. Но ще направя каквото заповядаш. Ще убивам ледерии за теб.
— За императора. За народа ни…
— Не. За теб, Феар. Иначе ще е по-добре да поставиш под въпрос годността ми. Дори да ме махнеш от командването. От цялата тази нелепа война. Да ме отпратиш към най-северните села на ден-рата — там сигурно ще се намерят няколко хиляди Едур, предпочели да останат назад.
— Няма такива.
— Има, разбира се.
— Шепа.
— Повече, отколкото си мислиш. И да, изкушен съм да се присъединя към тях.
— Рулад няма да го позволи. Ще се наложи да те убие.
— Знам.
Феар закрачи нервно напред-назад.
— К’риснан казаха, че вчера Рулад е бил убит. В Трейт. После се върнал. Вече не може да има съмнение, братко. Нашият император не може да бъде спрян. Силата му само расте…
— Погрешно виждаш нещата, Феар.
— Какво искаш да кажеш?
— „Нашият император не може да бъде спрян“. Аз не го виждам така.
— А как?
— Нашият брат е обречен да умира безброй пъти. Да умира, да възкръсва, пак да умира. Нашият брат, Феар, е най-младият между нас. Така го виждам аз. И трябва ли сега да прегърна силата, която причини това на Рулад? Трябва ли да й служа? Да й посветя уменията си с копието? Трябва ли да й извая империя? Тези негови смърти без болка ли са? Без ужас? Не го ли е страх? Колко дълго може да се опази разумът му, Феар? Ето го там, млад воин, брониран в златен кошмар, с осакатена сбръчкана плът, а оръжията ще го разкъсват — той го знае, знае го, и ще бъде убиван отново и отново.
— Стига, Трул! — Като дете, Феар затисна ушите си с длани и се обърна. — Стига.
— Кой му го причинява това?
— Стига!
Трул замълча. „Кажи ми, братко, чувстваш ли се толкова безпомощен като мен?“
