Брис замълча. Зачака застанал до стареца. Виждаше нощното небе, отразено в лещите пред очите на Куру Кан. И се чудеше за какво ли си мисли Цеда.
Щом я видя да си пробива път през тълпата към него, Техол Бедикт се усмихна.
— Главен следовател Ръкет, радвам се да ви видя пак.
— Не се радваш. Само се опитваш да ме принудиш да вляза в отбрана.
— Как тъй радостта ми ще те вкара в отбрана?
— Защото ставам подозрителна, затова. Няма да ме подведеш с тези нелепи гащи и това идиотско насекомо на рамото ти.
Техол погледна учудено.
— Езгара! Мислех, че те оставих на покрива.
— Нарекъл си го Езгара? По нищо не прилича на краля ни. Е, може би ако кралят ни имаше две глави, сигурно щях да доловя някаква прилика, но… но името е глупаво.
— Тримата сме дълбоко обидени, както и охранителят ми тука, а можем да допуснем, че двамата му братя — също. Където и да са. Тъй че ставаме шестима. Дълбоко обидени.
— Къде е Бъг?
— Някъде из тълпата зад вас, предполагам.
— Е, не. Всички гледат.
— Ами там беше преди малко.
— Но вече не е, а хората вдигат глъч.
— Не вдигат глъч, Ръкет. Тълпят се.
— Сега пък ми противоречи. Явно си решил, че противореченето е сексуално привлекателно. Може и да е, за типа жени, който предпочиташ. Но възразявам да ми възразяваш на всичко, което кажа.
— Е, сега кой възразява?
Тя се намръщи.
— Исках да те поканя на късно нощно хапване. Има един ресторант-градина наблизо…
— „Стъпканият паун“.
— Да. Изумена съм, че го знаеш. Което ми подсказва, по очевидни причини, че тайните местенца за срещи са нещо обичайно за теб, което пък, от своя страна, намеква за безпътно поведение от твоя страна. Всъщност не знам защо съм изненадана, че си такъв развейпрах. Трябваше да го очаквам. Следователно не искам да имам нищо общо с теб.
— Никога не съм ходил там.
— Нима? Откъде знаеш за него тогава?
„Притежавам го.“
— По описания сигурно. Съжалявам, че не мога да съм по-точен. Кой ми е казал, кога и така нататък, но е късно, а и да не беше, едва ли щях да си спомня такива подробности.
— Е, гладен ли си?
— Винаги. А, ето го и слугата ми. Чу ли, Бъг? Главен следовател Ръкет ни кани на вечеря.
— Ами добре. Котката може да почака.
Ръкет изгледа ядосано Техол.
— Да съм казала нещо за него?
— Навсякъде ходя със слугата си, Ръкет. И с личната си охрана.
— Навсякъде? И на любовни срещи?
— Бъг, направи ли всичко, което можеш, тука? Време ли е тези бедни хорица да си лягат да спят?
— Ами, крайно време, господарю.
— Напред към „Стъпканият паун“!
— Сигурен ли си, че идеята е добра, господарю?
— Е, не беше моя, Бъг, но това е. Ръкет, води, ако обичаш.
— О, страхотно! Нощ на съкрушителни атаки по суетата ми, изгарям от нетърпение. Хайде, че губим време.
Още щом стъпиха в двора, Техол вдигна ръце.
— Невероятно! Бъг, виж кой е тук! Я, та това са Шанд, Рисарх и Хеджун! Давай да съберем двете маси и да превърнем това пиршество в събрание на съзаклятници!
— Съвпадението ме смайва — промърмори слугата.
— Кои в името на Блудния са тия жени? — попита навъсено Ръкет. — И защо са толкова гневни?
— Не е гняв — отвърна Техол, докато се приближаваше. — Познаха ни и се радват. Скъпи, как сте всички? Добре си я карате, както виждам. Решихме да се съберем с вас.
— Кое е това нелепо същество до тебе? — попита Шанд. — А това с пелерината какво е?
— Внимавай кого наричаш „същество“, тъпа главо — изсъска Ръкет.
— Техол си е намерил жена — изръмжа Рисарх. — Типично. Открадва ни мъжа, а после си намира жена…
— Започвам да ги подозирам с умрялата кучка — изсумтя Хеджун.
— Умряла кучка? — Ръкет завъртя очи, побесняла. — Той прави любов с умряла кучка?
— Ако си беше обръснала косата — изръмжа й Шанд, — всички щяхме да видим колко си грозна!
Телохранителят изглеждаше притеснен. Хората по масите махаха в паника на персонала и ги сочеха.
— Здраво се потруди над това, а? — не остана длъжна Ръкет. — Техол, какво беше това с открадването на мъжа им? Един мъж ли си делят? Още ли е жив? Не се ли е побъркал? Не се ли е писал доброволец за Давенето?
— Искаш да видиш как се трудя здраво ли? — Шанд скочи и посегна към ножа на бедрото си.
— Ах, какъв патос! — върна й го Ръкет. — Я да го сравним тука с рапирата ми.
— Дръжте я! — изрева Рисарх и се хвърли през масата. Тя се срина под нея, но Рисарх вече беше успяла да спипа Ръкет за бедрата. Главната следователка се дръпна с много странен писък, рапирата изсвистя, натресе се в изпружената китка на Шанд и ножът изхвърча във въздуха. Хеджун се докопа до ръката на Ръкет, изви я и рапирата издрънча на пода, но следователката я изрита в корема с лъскавия си ботуш и Хеджун изохка и се смъкна на пода. Техол дръпна Бъг малко по-назад.
— Знаеш ли, май беше прав, че идеята не беше много добра.
Пъшкане, размахани юмруци, бягащи през вратата гости, котешки вой откъм кухнята. Техол въздъхна.
— Трябва да си ходим. Но първо уреди с управителя четири бутилки хубаво вино, за после, като свършат с боя. Предричам, че до заранта ще са големи приятелки.
— Не съм много сигурен…
— Глупости, Бъг, винаги става така. Хайде, преди да са скочили върху нас.
Изобщо не се изненада, че телохранителят пръв изхвърча от градината.
Щом излязоха, Техол изтупа въображаемата прах от ръцете си.
— Общо взето беше чудесно, не мислиш ли? Сега да видим откъде можем да свием малко дърва за огън, пътьом. Или поне нещо, което може да гори. Печеното котешко ни зове.
Трясъците откъм ресторанта-градина изведнъж се усилиха и Техол се поколеба.
— Изкушават ме тези звуци на производство на дърва за огън…
— Не ставай глупав, господарю.
— Може би си прав. Води, Бъг. Вкъщи.
18.
