— Издънки. Локуи Вайвал — търсят господаря си. Но него го няма. След като разберат това, ще се научат да чакат. Чакането ще се окаже дълго.
— А още ли чакат?
— Да.
— Кога е станала тази битка?
— Преди много хиляди години, Кетъл. Но щетата си остава. Скоро ще дойде ледът и ще покрие всичко, което виждаш. Ще задържи всичко в стазис, магия с впечатляваща мощ, толкова мощна, че ще се окаже преграда за самите мъртви — към пътя, по който биха поели духовете им. Чудя се дали точно това са искали Джагът. Все едно, земята е била изкривена от магия. Мъртвите са се… задържали. Тук, на север и далече на юг, чак до самия Ледерас. Според мен се е намесил Древен бог. Но никой не е могъл да предвиди последствията, дори един Древен бог.
— Затова ли кулата се е превърнала в Крепост на Смърт?
— Превърнала ли се е? Не го знаех. Значи това става, когато магията най-сетне отмре и светът се разтопи. Равновесието се връща.
— Шурк Елале каза, че сме във война. Казва, че Тайст Едур нахлуват в Ледер.
— Да се надяваме, че няма да дойдат, преди да се освободя.
— Защо?
— Защото ще искат да ме убият, Кетъл.
— Защо?
— От страх, че ще искам да ги убия.
— А ти ще искаш ли?
— На много нива няма причина да не искам — отвърна той. — Но не, освен ако не се изпречат на пътя ми. В края на краищата двамата с теб знаем, че истинската заплаха дебне в могилите в двора на Азата.
— Не мисля, че едурите ще спечелят войната.
— Да, най-добре би било да се провалят.
— Та какво друго искаш да ми покажеш?
Мъртвобялата ръка посочи към долината.
— Във всичко това има нещо странно. Виждаш ли? Или по-скоро, какво не виждаш?
— Не виждам никакви призраци.
— Да. Духовете ги няма. Въпросът е къде са?
В коридора към Главната камера на Данъчното хранилище ехтяха писъци на ужас. Охрана, слуги, чиновници и чистачки до един се бяха поддали на съвсем обяснима паника. Няма нищо по-лошо от това да те навестят умрели роднини, помисли си Шурк Елале.
Двукрилата врата беше широко отворена, фенерите в огромното помещение зад нея се люшкаха сякаш под порива на припряно въодушевление.
Крадлата прекрачи и влезе.
Злочест, окаян призрак притича към нея. Прогнилото му лице бе изкривено в дивашка усмивка.
— Пипнах я! Последната ми монета! Намерих я в купчините! И я пипнах!
— Радвам се за теб. Е, къде са ви броящите и четящите?
— А?
Шурк го избута от пътя си и продължи. Залата кипеше, духове притичваха насам-натам, други стояха изгърбени над смъкнати от рафтовете свитъци, трети пъплеха по лавиците. Обръщаха сандъци, пълни с монети, лъскавите жълтици се пръскаха по мраморния под, привиденията гребяха с шепи, опипваха ги и бърбореха възбудено.
— Аз работех тук!
Шурк изгледа пъплещия към нея по пода призрак.
— Наистина?
— О, да. Сложили са още рафтове, и виж само ония ниши за фенерите — кой идиот е решил да ги тикнат където се събира най-много прах? Прахта може да причини пожар. Ужасно опасна е за пожар. Все им го казвах. А сега мога да докажа, че бях прав — само да го бутна онзи фенер ей там и…
— Да не си посмял! Никакъв пожар. Ясно?
— Щом казваш. Добре. Само се пошегувах.
— Гледа ли счетоводните книги?
— Да, да. И събирам. И запомням. Много добър бях в запомнянето, те затова ме наеха. Можех да събирам и да събирам, без да объркам сметките. Но тази прах! Тези ниши! Всичко може да пламне, да изгори. Ужасно…
— Стига. Взехме каквото ни трябваше. Време е да напускаме. Всички.
Отвърна й хор от треперливи гласове:
— Не искаме!
— Скоро ще дойдат жреци. Сигурно вече идват. И магове, потриват нетърпеливо ръце да наловят привидения и да ги заробят да им служат вечно.
— Напускамеее!
— Ти! — Шурк посочи призрака пред себе си. — Ела с мен. Говори. Искам подробности.
— Да, да. Разбира се.
— И остави на мира този проклет фенер!
— Извинявай. Ужасно рисковано е за пожар, ох, как може да пламне! Такива пламъци, всички тези мастила и бои!
— Хайде всички! — извика крадлата. — Махаме се! А ти стига си въртял тази монета — всичко да остане тук!
— Седмото затваряне — промърмори умислено Куру Кан, докато се връщаха към двореца. — Всичко се завърта на вътрешна спирала. Това съчетаване на детайли е тревожно. Азатът умира, възниква Крепост на Смърт. Появява се Безименна и по някакъв непонятен начин обсебва мъртвото тяло на дете, а после сключва съюз с обитател на гробница. Узурпатор се провъзгласява за император на Тайст Едур и вече предвожда нашествие. Сред съюзниците му е демон, роден от морето и с такава мощ, че да унищожи двама от най-добрите ми магове. А сега, ако слуховете са верни, може да се окаже, че самият император е човек с много животи…
Брис го изгледа.
— Какви слухове?
— Граждани са станали свидетели на смъртта му в Трейт. Императорът на Едур е бил посечен в битка. Но се е…
— И вие, Цеда, вярвате, че всичко това по някакъв начин е свързано със Седмото затваряне на цикъла?
— С прераждането на нашата империя. Точно това е опасението ми, Защитник. Че сме допуснали фатална грешка при разчитането на древното ни пророчество. Може империята вече да се е появила.
— Тайст Едур? Защо едно ледерийско пророчество ще има нещо общо с тях?
Куру Кан поклати глава.
— Пророчеството е възникнало в последните дни на Първата империя. Твърде много неща сме изгубили, Брис. Знанието за света от онова време. Магията се е изкривила, родила е ужасни чудовища, армии немрящи, нанесли такива неизброими жертви на нашия народ, а след това — просто се махнали. Загадъчни приказки за странен свят на магия, който бил разкъсан. Възможно ли е ролята на цяла една раса да е да запълни някоя от празнините в знанията ни? Да. А другите раси, за които се споменава, но не е останало нищо освен имена — никакви описания? Баргаст, Джагът, Трелл. Съседни племена? Никога няма да научим.
Стигнаха до портата. Сънените стражи ги познаха и ги пуснаха да влязат. Вътре беше пусто и тихо. Цеда спря и вдигна очи към смътните звезди.
