След като майка й си отиде, с хилядите призраци след нея, Кетъл пристъпи до входа на кулата. Огледа подредените пред вратата каменни плочи, избра си една и коленичи пред нея. Пръстите й се заровиха под нея, за да я изкърти. Щипещата болка и избилите капки кръв я изненадаха.
Не беше казала на Шурк колко трудно й бе да говори с онези призраци. Несекващите им гласове бяха започнали да затихват в последните един-два дни, сякаш бе започнала да оглушава. Въпреки че други звуци — на вятъра, на шумолящите сухи листа, дращенето на насекомите из двора, а и звуците на самия град — всички те бяха по-чисти от всякога. Нещо ставаше с нея. Изтупванията в гърдите й се бяха учестили. Вече по пет, по шест пъти на ден. Местата, където преди време кожата й се беше разкъсала, сега се затваряха с нова розова кожа, а днес беше изпитала жажда. Отнело й беше известно време, докато разбере — докато си спомни по-скоро — какво е жажда, какво означава това, но застоялата вода, която откри в един от траповете в двора, се оказа чудесна на вкус. Толкова много неща се променяха като че ли, и това я объркваше.
Издърпа каменната плоча на една страна и седна до нея. Избърса прахта от гладката лъскава повърхност. По нея се виждаха някакви чудновати шарки. Раковини, отпечатъци от растения — тръстики с лукоподобните им корени и впечатани корали. Тънки костички. Някой се беше трудил много, за да извае тази красива сцена с мъртви неща.
Погледна към пътеката, през портата и към улицата. Странно колко пуста беше сега. Но знаеше, че няма да е задълго.
И зачака.
Кървенето от пръстите й скоро спря. А после чу приближаващите се стъпки. Вдигна глава и се усмихна, като видя чичо Брис и стареца със стъклените очи — онзи, когото не беше виждала никога, но въпреки това го познаваше.
Видяха я и Брис влезе през портата; старецът вървеше след него, плахо и с колебливи стъпки.
— Здравей, чичо.
— Кетъл. Изглеждаш… по-добре. Доведох ти гост, Цеда Куру Кан.
— Да, онзи, който винаги гледа към мен, само че не ме вижда, но все пак гледа.
— Не знаех — промърмори Цеда.
— Не както сега — каза Кетъл. — Не и когато си сложиш тези неща пред очите.
— Искаш да кажеш, когато гледам Цеданса? Тогава ли те гледам, без да те видя?
Тя кимна.
— Крепостта на Азата си отиде, дете, но ти оставаш тук. Беше нейният пазач, докато тя беше жива — а ти — не. А сега все още ли си нейният пазач? След като тя е мъртва, а ти не си.
— Не съм ли мъртва?
— Не съвсем. Сърцето, поставено в теб. Било е замръзнало, но сега… се разтапя. Не разбирам силата му и, признавам, тя ме плаши.
— Имам приятел, който каза, че ще ме унищожи, ако потрябва. — Кетъл се усмихна. — Но казва, че може би няма да потрябва.
— Защо?
— Казва, че сърцето няма да се събуди. Не напълно. Затова Безименната е взела тялото ми.
Видя как устните на стареца се раздвижиха беззвучно. Чичо Брис пристъпи до него и го погледна угрижено.
— Цеда? Добре ли сте?
— Безименната? — Старецът трепереше. — Това място е… Крепостта на Смърт, нали? Превърнало се е в Крепостта на Смърт.
Кетъл се пресегна и повдигна плочата. Беше тежка като труп и трябваше да напрегне цялата си сила.
— Това е за вашия Цеданс, за там, където гледате, а не ме виждате.
— Плоча. — Куру Кан извърна очи, щом тя я сложи на земята пред него.
— Не разбирам, Цеда — промълви чичо Брис. — Какво е станало тук?
— Нашата история… толкова неща се оказват неверни. Безименните са били Първата империя. Култ. Бил е победен. Премахнат. Не е възможно да е оцелял, но изглежда, че е направил точно това. Изглежда, е надживял самата Първа империя.
— Някакъв култ към смъртта ли са?
— Не. Били са слуги на Азата.
— Тогава защо като че ли са наблюдавали равнодушно смъртта на тази кула Азат?
Куру Кан поклати глава.
— Освен ако не са разбрали, че е неизбежно. И са се погрижили да спрат заровените в могилите, които са щели да се измъкнат, щом кулата умре. На свой ред появата на Крепост на Смърт може да няма нищо общо с тях.
— Защо тогава тя все още е пазачът?
— Може и да не е, Брис. Може просто да чака, за да се справи с онези, които скоро ще излязат от земята. — Цеда отново извърна очи към Кетъл. — Затова ли оставаш тук, дете?
Момиченцето сви рамене.
— Скоро ще е.
— А онзи, когото Азатът е избрал да ти помогне, Кетъл? Той ще излезе ли навреме?
— Не зная. Надявам се.
— Аз също. — Куру Кан въздъхна. — Благодаря ти за плочката, дете. Все пак интересно ми е какво знаеш за тази нова Крепост.
Кетъл измъкна едно насекомо, пропълзяло в косата й, и го хвърли.
— Хубавият мъж ми каза всичко за нея.
— Друг посетител?
— Само веднъж. Повечето пъти само стои в сенките, от другата страна на улицата. Понякога върви след мен, щом изляза на лов, но никога не казва нищо. Едва днес дойде и си говорихме.
— Каза ли ти името си?
— Не. Но е много хубав. Само каза, че си имал приятелка. И приятели също. Освен това не трябвало да отдавам сърцето си. Точно това каза. Самият той не го правел никога. Никога.
— И този мъж ти разказа всичко за Крепостта на Смърт?
— Да, дядо. Знаеше всичко за нея. Каза, че не й трябвал нов пазач, защото тронът вече бил зает, поне навсякъде другаде. И тук щял скоро да се заеме. Уморих се да говоря.
— Разбира се, Кетъл — каза Куру Кан. — Ще те оставим тогава.
— Довиждане. О, не забравяйте плочката!
— Ще пратим хора да я вземат, дете.
— Добре.
Тя огледа след тях, докато си отиваха. После стана и тръгна към могилата на приятеля си, и усети близостта му.
— Къде ще ме отведеш този път?
Държеше я за ръката и тя се озова на някакъв нисък хълм, а пред тях се простираше огромна плитка долина, пълна с трупове.
Беше сумрачно и над цялата долина бе надвиснала гъста пелена дим. Малко над хоризонта отсреща гореше висяща във въздуха планина от черен камък и от зейналите й страни бълваха стълбове дим. Телата долу бяха най-вече от някакъв странен вид, огромни, влечугоподобни същества, покрити със странна броня. Сивокожи и с издължени муцуни, сгърчени и посечени на дълги кървави ивици. Лежаха струпани безразборно — а тук-там между тях се мяркаха и други тела. Високи, някои със сиви кожи, други — с черни.
Застанал до нея, той заговори:
— Над четиристотин хиляди, Кетъл. Тук, само в тази долина. Има и други… долини. Като тази.
В единия край на долината, далече вдясно, прелетяха десетки същества с жилави като кожа крила.
— Ооо, това дракони ли са?
