— Той ще оцелее ли?
— Така смятат. Този път. Но загубата не може да се възстанови. Синът на Ханради е мъртъв. Загубихме един К’риснан.
— От това? От силата на меча?
— Отчасти. Повече от ледерийските магове според мен. Много лошо беше изгорял. Съпротивляваха се по-дълго, отколкото очаквахме.
Трул погледна към Високи форт.
— Предаде ли се?
— Да. Преди малко. Дойде пратеничество. Гарнизонът се разоръжава. Мислех си да оставя Ханради да го оглави. Духът му е пострадал много.
Трул не отвърна нищо. Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.
— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.
Една от жените арапаи кимна и каза:
— Ранен воин. Заведи ме при него.
— Не е Едур. Демон е.
Тя се спря.
— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.
Нещо вътре в Трул се скъса и преди дори да е разбрал, опакото на дясната ръка го болеше, а жената бе на земята, с разкървавено и стъписано лице. След миг очите й пламнаха от гняв.
Феар го изблъска назад.
— Какво правиш!!!
— Искам един демон да бъде изцерен — каза Трул. Трепереше, уплашен от липсата на угризение в себе си, докато гледаше как жената се надига от калта. — Искам да бъде изцерен, а после да бъде освободен и върнат в неговия си свят.
— Трул…
Жената изръмжа и засъска:
— Императрицата ще чуе за това! Ще направя всичко, за да бъдеш прокуден!
Приятелките й го гледаха с неприкрита омраза. Разбра, че жестът му е скъсал нещо и в тях. За жалост.
— Колко е пострадал? — попита Феар.
— Умира…
— Тогава сигурно вече е умрял. Повече да не чувам за това, Трул. — Обърна се към жените. — А вие отидете сред воините си. Всички. Ще се погрижа да отнесат К’риснан в стана ни.
— Ще кажем за това на императрицата — закани се първата знахарка, докато изтриваше калта от лицето си.
— Разбира се. Длъжни сте.
Жените се отдалечиха в дъжда.
— Бойната стръв още те държи, братко…
— Не е това…
— Чуй ме. Ще се извиниш. И ще помолиш за прошка, и ще се отплатиш.
Трул му обърна гръб.
— Трябва да намеря лечител.
Феар го дръпна, за да го спре, но Трул се отскубна. И си тръгна. Трябваше да намери лечител. Някоя жена от хиротите, някоя, която познаваше майка му. Преди да се е разчуло.
Демонът трябваше да получи цяра. Трябваше.
Неясно след колко време осъзна, че гази сред мъртъвци. Мъртви едури, убити от магическата атака, за която си спомняше съвсем смътно. Овъглени, изгорени толкова жестоко, че лицата им се бяха стопили. Лица непознати за очите му и неразличими. Залиташе между тях, а изливащият се дъжд създаваше илюзия за движение, за живот. Но всички бяха мъртви.
Видя неподвижна самотна фигура. Жена, отпуснала ръце. Беше я виждал. Най-голямата сестра на Ханради Калаг, висока, с ястребово лице и очи като оникс. Спря пред нея.
— Искам да изцериш един демон.
Тя сякаш изобщо не го виждаше.
— Нищо не мога да направя за тях. Синовете ми… не мога дори да ги намеря.
Той хвана едната й ръка и я стисна силно.
— Ела с мен.
Тя не се възпротиви, когато я поведе надалеч от грамадите трупове. Само попита:
— Демон ли?
— Да. Не зная с какво име се наричат помежду си.
— Кенил’ра. Означава „Да спиш в мир“ или нещо такова. Ние, мерудите, трябваше да им направим оръжията.
— Бяха използвани жестоко.
— Не само те, воине.
Тоя я погледна и видя, че живецът се е върнал в очите й. Сега тя стискаше ръката му. Здраво.
— Ти си братът на императора. Трул Сенгар.
— Да.
— Удари една Арапаи.
— Да. Явно такава новина се разнася бързо — и загадъчно.
— Между жените. Да.
— Но ти все пак ще ми помогнеш.
— Да изцеря този демон? Стига да е жив — да.
— Защо?
Тя не му отвърна.
Отне им време, но най-сетне намериха съществото. Виковете му бяха секнали, но жената пусна ръката на Трул и се надвеси над него.
— Още е жив, Трул Сенгар. — Прокара длани над огромната гръд и затвори очи.
Дъждът се стичаше по лицето й — все едно че светът плачеше вместо нея.
— Хвани първата стрела. Ще дърпаш, докато аз натискам. Бавно и полека.
— Искам да бъде освободен.
— Не мога да направя това. Няма да разрешат.
— Тогава искам да го поставят под моята власт.
— Ти си брат на императора. Никой няма да ти възрази.
— Освен някой от другите братя на императора. — Зарадва се, щом видя бръчиците на усмивка по изпитото й лице.
— Тази грижа си е твоя, Трул Сенгар. А сега дърпай. Внимателно.
Демонът отвори малките си очи. Огромните длани зашариха по местата, където доскоро бяха раните, и той въздъхна.
Лечителката се отдръпна.
— Аз свърших. Трябва да се събират тела.
— Благодаря ти — каза Трул.
Тя не отвърна. Избърса капките дъжд от лицето си и си тръгна.
Демонът бавно се изправи.
— Ще се бия отново.
— Не и ако аз имам думата — каза Трул. — Искам да те поставя под своя власт.
— Да не се бия? Няма да е честно, Отрицателю. Да гледам смъртта на своите събратя и да не споделям риска, нито съдбата им. Тъжно е да умреш далече от дома.
— Един от вас трябва да остане, за да ги запомни. Този един ще си ти. Как се казваш?
