— А какво ще ни донесе това, братко? Ние се противим на промяната, не я почитаме, не крепнем от нея така, както правят ледериите. Освен това не съм убеден, че техният начин на живот е правилният. Подозирам, че вярата им в прогреса е много по-крехка, отколкото изглежда. Та нали накрая винаги отстъпват онова, което търсят със сила. — Трул посочи меча. — С това.
— Ние ще ги насочваме, Трул. Ханан Мосаг разбра това…
— Ето, че вече ревизираш миналото, Феар. Той не се канеше да поведе война срещу ледериите.
— Не незабавно, така е. Но щеше да се стигне до нея. И той го знаеше. Така са ми разправяли К’риснан. Ние сме изгубили Бащата Сянка. Трябваше да намерим нов източник на вяра.
— Безлик?
— Проклет да си, Трул! Ти коленичи пред него — с нищо не си по-различен от всички нас!
— И до ден-днешен се чудя защо. А ти, Феар? Ти чудиш ли се защо го направи?
Брат му му обърна гръб. И гърбът му потрепери.
— Не видях съмнение.
— У Ханан Мосаг. И затова го последва. Като всички нас. До един коленичихме пред Рулад с вярата, че виждаме у всеки друг убеденост, каквато всъщност нямаше…
Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.
… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.
— Пусни ме!
— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.
Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.
— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.
— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.
— Последвахме Ханан Мосаг. Но знаехме ли какво беше в ума му? Той беше нашият крал-магьосник и затова го последвахме. Помисли над това, Феар. Той ни намери нов източник на сила, след като отхвърли Бащата Сянка. Вярно, знаеше също като нас, че Скабандари Кървавото око е мъртъв или, в най-добрия случай, духът му е жив, но е изгубен за нас. И затова беше сключил пакт с… с нещо друго. И изпрати теб и мен, Бинадас и Рулад, и синовете на Бун да донесем дара, който онова… нещо… бе сътворило за него. Наш е грехът, Феар, с това, че не се усъмнихме, не предизвикахме с въпросите си краля-магьосник. Глупци бяхме и всичко, което сега е пред нас, всичко, което предстои да стане, е по наша вина.
— Той е кралят-магьосник, Трул.
— Който бе стигнал до абсолютна власт над всички Едур. Държеше я и не искаше да я изтърве за нищо на света. И затова продаде душата си. Както и ние, когато коленичихме пред Рулад.
Очите на Феар се присвиха.
— Предателски думи изричаш, братко.
— Срещу какво? Срещу кого? Кажи ми, наистина искам да разбера. Видял ли си лицето на новия ни бог?
— Ако Бинадас стоеше тук вместо мен, вече щеше да си мъртъв — прошепна Феар.
— И в нашата дивна нова империя това ли ще е единствената съдба за всички, които изрекат несъгласие?
Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.
— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.
Обърна се и си тръгна.
Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.
— Все някога ще го разберем, Люляк.
Демонът не каза нищо.
Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.
Една тежка длан се отпусна на рамото му.
19.
Трупът отвъд кея едва се виждаше — бледо петно, съпротивляващо се на връхлитащите вълни. Акулата, която се надигна до него, беше една от най-големите, които Удинаас бе виждал.
Чайки и акули — пирът продължаваше от сутринта. Робът гледаше, чувстваше се като зрител пред несекващата игра на естеството и изпитваше странно задоволство от неизбежността на това представление. Забавляваше го всъщност. Онези, които дължаха. Които бяха задължени да дължат. Седяха също толкова сладко в коремите на лешоядните твари. И това беше нещо достойно за възхита.
Знаеше, че императорът скоро ще го призове. Армията вече се раздвижваше някъде отвъд разбитите порти на Трейт, навътре в сушата. В града оставаше голям гарнизон на Бенеда Едур, за да наложи възстановяването на мира и реда. Доскорошният главатар на ден-рата бе получил титлата губернатор.
