— Люляк.
Трул огледа небето. Пороят сякаш нямаше да има край.
— Ела с мен. Трябва да говоря с брат ми.
Воините на Тайст Едур навлизаха в града. Никакви ледерийски войници не се виждаха по стените и кулите. Портите се бяха сринали, явно ударени с магия. По разкаляния път се въргаляха усукани късове бронз и натрошено дърво — между купчините трупове.
Демонът беше взел една брадва и я носеше на рамо. Въпреки огромния си ръст се движеше внимателно — ситнеше, за да не избързва пред Трул. Той забеляза, че ритъмът на дишането му е някак странен. След едно дълбоко вдишване демонът поемаше дъх още веднъж, по-късо, след което издишаше с тихо изсвирване.
— Люляк, напълно ли си изцерен?
— Да.
Пред тях беше валът, на който бяха стояли четиримата магове. Трима от тях бяха пометени още от първата вълна на магията. Сега на вала се бяха събрали Феар и много офицери. И двама пленници.
Заизкачваха се натам. Склонът под краката им беше коварен — червени кални потоци, тела, които се хлъзгаха надолу. Духове прелитаха през дъжда, сякаш все още жадни за жертви. От запад отекна глух тътен.
Най-сетне стигнаха върха и Трул видя, че един от пленниците е принц Квилас. Не изглеждаше пострадал. Другият бе жена с оплескана с кал броня. Не носеше шлем и бе ранена в главата, лявата страна на лицето й беше в кръв. Очите й бяха изцъклени и уплашени.
Феар се обърна, погледна намръщено Трул и демона и каза глухо:
— Изглежда, сме пленили две особи от кралската фамилия, братко.
— Това е кралица Джанал?
— Принцът очаква, че ще ги разменим срещу откуп. Май не разбира положението.
— А какво е положението?
— Нашият император ги иска. И двамата. За себе си.
— Феар, нямаме обичай да правим триумфални шествия с пленници.
В очите на Феар блесна гняв, но гласът му остана спокоен.
— Виждам, че демонът ти е изцерен. Какво искаш?
— Искам този Кенил’ра да е под моя власт.
Феар изгледа накриво грамадното същество, после сви рамене.
— Както искаш. Сега ни остави, Трул. Ще те потърся по-късно… да си поговорим. Насаме.
Трул потръпна.
— Добре.
Светът се беше сринал. Непоправимо.
— Върви си.
— Хайде с мен, Люляк — каза Трул.
Хвърли поглед към принц Квилас и видя ужаса на лицето му. Рулад искаше него и кралицата. Защо?
Крачеха през бойното поле, сред разруха и кръв, а дъждът се лееше като из ведро. Тук-там през сивата пелена се мяркаха фигури. Едури. Търсеха падналите си другари. Изтрещя гръмотевица.
— Има река — каза Люляк. — Подуших я още като дойдох. Същата река, дето тече под моста.
— Да — отвърна Трул. — Река Катер.
— Искам да я видя.
— Защо не?
Свърнаха на северозапад и скоро стигнаха до реката.
— Ах! — възкликна Люляк. — Толкова е малка…
Трул се загледа в бързея, в лъскавата му кожа над валчестите камъни.
— Ти си хвърляч на мрежи.
— Това е моят дом, Отрицателю.
Трул слезе до брега и потопи оцапаната си с кръв ръка в ледената вода.
— Няма ли риба тук? — попита Люляк.
— Сигурно има. Защо?
— В реката, където живея, има н’пурел — казваме й мустакатата риба. Може да налапа цяло дете Кенил’ра, а някои в дълбоките езера могат като нищо да изядат и голям като мен. Е, ние никога не влизаме в дълбоките места. Тук няма ли такива риби?
— В моретата има акули — отвърна Трул. — Разправят, че имало и по-големи риби, истински чудовища, някои толкова големи, че потопявали кораби.
— Н’пурел могат да излизат на брега, хвърлят си кожите и остават да живеят на сушата.
— Странна работа. — Трул погледна демона през рамо. — Явно хвърлянето на мрежи е опасен занаят.
Люляк сви рамене.
— Не по-опасен от лова на паяци, Отрицателю.
— Наричай ме Трул.
— Ти си Съдник на Живот, Отрицател на Свобода. Ти си Крадецът на моята Смърт…
— Добре, добре. Все едно.
— Каква е тази война?
— Безсмислена.
— Всички са безсмислени, Отрицателю. Покоряването и поражението раждат негодувание и омраза, а такива неща не могат да се откупят.
— Освен ако духът на победения не е сломен — отвърна Трул. — Невъзвратимо сломен, както е с нереките, фаредите и тартеналите.
— Не знам за тези народи, Отрицателю.
— Това са народите, които ледериите — нашият враг в тази война — са завладели.
— И мислиш, че те са сломени?
— Да, Люляк.
— Може де не е така, както изглежда.
Трул сви рамене.
— Може и да си прав.
— Положението им ще се промени ли под вашата власт?
— Мисля, че не.
— Щом разбираш всичко това, Отрицателю, защо се сражаваш?
Зад тях по камъчетата се чуха тихи стъпки. Трул стана, обърна се и видя Феар. Държеше ледерийски меч.
За миг помисли дали да не грабне копието си, но се отказа. Въпреки всичко, което бе казал, не беше готов да се бие с родния си брат.
— Това оръжие е от ледерийска стомана — каза Феар, щом спря на пет крачки от Трул.
— Видях ги на бойното поле. Устояха на магията на К’риснан, след като всичко друго бе унищожено. Мечове, остриета на копия, всичко — невредимо. — Изгледа брат си. — И какво от това?
Феар се поколеба, погледът му се плъзна над реката.
— Точно това не разбирам. Как са постигнали такова нещо като тази стомана? Те са покварен, порочен народ, Трул. С нищо не са заслужили такъв напредък.
— Защо те, а не ние ли? — попита с усмивка Трул. — Феар, ледериите са народ, който гледа напред, заради това изпитват вътрешен подтик. Ние, Едур, нямаме и никога не сме имали такава сила на волята. Имаме си своето черно дърво, но пък винаги сме си го имали. Прадедите ни са го донесли със себе си от Емурлан. Братко, ние гледаме назад…
— Към времето, когато Бащата Сянка е властвал над нас — прекъсна го Феар и се намръщи. — Ханан Мосаг казва истината. Трябва да погълнем ледериите, трябва да наложим игото си над тях и да се възползваме от вродения им подтик към промяна.
