— Алрада Ан! Ти си ранен.
— Натресох се на един меч… държеше го мъртвец.
Прорезът беше дълбок и дълъг, малко под левия лакът на Алрада и продължаваше до рамото.
— Намери си лечител, преди да ти е изтекла всичката кръв.
— Добре. Видях как уби вещицата. — Не добави нищо.
— Къде е Канарт? — попита Трул. — Не виждам никой от отряда си.
— Пръснаха се. Видях Канарт да извлича Бадар. Бадар умираше.
Трул огледа засъхващата кръв и парчетата плът, полепнали по железния връх на копието.
— Беше млад.
— Беше пуснал кръв, Трул.
Трул извърна очи към стените на Високи форт. Видя войниците, подредени по бойниците. Гарнизонът бе станал свидетел на разгрома на ледериите по външните укрепления. Най-близкият бастион все още хвърляше стрели по задържалите се в обхвата на стрелците демони.
— Трябва да отида при брат си, Алрада. Виж дали можеш да събереш воините ни. Може би боят все още не е свършил.
Присвит в заслонения ъгъл на западната стена, Морох Неват гледаше десетината вълци, които пристъпваха от една купчина трупове към друга. Зверовете бяха плувнали в кръв. Струпаха се около един ранен войник, заръмжаха, лъснаха зъби и скоро гърчещото се тяло застина.
„Всичко свърши… толкова бързо. Решително, наистина.“
Така и не беше намерил коне.
На вала срещу него, на осемдесет крачки, двайсетина Тайст Едур бяха намерили принц Квилас. Раздърпан и уплашен, но жив. Морох се зачуди дали трупът на кралицата не лежи под някоя от могилите посечени тела. С обшитите по наметалото мъниста, откъснати и пръснали се при ударите, с отрупания й с драгоценни камъни меч, останал сигурно в ножницата, с амбициозния блясък в очите — угаснали, слепи вече за този свят.
Изглеждаше невъзможно.
Но също толкова невъзможна беше гледката на мъртвите ледерии, на пометените батальони и бригади.
Никакво взаимно възпиране на магия не бе имало. Единадесетте магове бяха унищожени от контраатаката. Битката се бе превърнала в безмилостна касапница и тази несправедливост най-много гнетеше Морох.
Той и неговият народ винаги, толкова пъти досега бяха страната, нанасяща поражението. Дотолкова, че това правило изглеждаше вътрешно справедливо и редно. „Нещо тук не е наред. Някакво предателство имаше. Верният ход на света се обърна…“ Думите се повтаряха и повтаряха в главата му, изпълнени с все повече горчивина. „Ние не можем да бъдем унизени. Никога. Поражението ни прави десетократно по-силни. Всичко ще се оправи. Ще стане както трябва. Никой не може да ни отнеме предопределеното.“
Заваля.
Един воин го беше видял и се приближаваше, стиснал меча си. Пороят се усили. Високият мъж спря пред Морох Неват и проговори на търговската реч:
— Не виждам рани по теб, войнико.
— Скъсано сухожилие, мисля — отвърна Морох.
— Боли значи.
— Да ме убиеш ли си дошъл?
Воинът го погледна учудено.
— Не знаеш ли? Гарнизонът се предаде. Високи форт падна.
— Какво от това?
— Идваме като завоеватели, войнико. Какъв смисъл има да избием всички свои поданици?
Морох извърна очи.
— Ледериите покоряват. Никога не сме били покорявани. Нима мислиш, че тази битка означава нещо? Вие разкрихте тактиката си. Този ден няма да се повтори и много скоро вие ще сте покорените, не ние.
Воинът сви рамене.
— Нека бъде по твоему. Но знай едно. Границата падна. Трейт, Високи форт и форт Шейк. Прочутите ви бригади са разбити, кадрите ви магьосници са мъртви. Кралицата и принцът ви са наши пленници. Сега тръгваме към Ледерас.
Воинът се обърна и се отдалечи.
Морох Неват постоя малко, втренчен в гърба му, после се огледа.
И видя ледерийски войници, обезоръжени, но иначе здрави и читави, да напускат бойното поле. На юг, по пътя за Катер. Просто си отиваха. Не разбираше. „Ще се съберем отново. Ще се изтеглим и ще групираме пак. Нищо ужасно няма в това поражение. Нищо.“ Изохка.
Нечий познат глас го извика и той вдигна глава. Беше един от офицерите от свитата на кралицата. Имаше някакви незначителни рани, но иначе му нямаше нищо.
— Финад, радвам се, че ви виждам жив…
— Трябва ми кон.
— Имаме коне, Финад…
— Как беше пленена кралицата? — попита навъсено Морох. „Защо не си загинал, докато я браниш?“
— Демон — отвърна мъжът. — Появи се сред нас за едно мигване на окото. Беше дошъл, за да я вземе — не можахме да го предотвратим. Опитахме се, Финад…
— Все едно. Помогни ми да стана. Трябва да препуснем на юг… трябва ми лечител…
Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.
Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.
Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.
— Разбираш ли ме?
Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.
— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.
Гласът беше тънък, странно детински.
— Ще повикам лечител…
— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?
— Не беше ли воин в твоя свят?
— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.
— Всички?
— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?
— Няма да се бавя. Ще се върна. Обещавам ти.
Трул се изправи и продължи към Феар, около когото вече се бяха събрали десетина души. Младият К’риснан беше жив, обкръжен от лечителки, но като че ли никоя не можеше да му помогне с нищо. Щом се доближи, видя по-ясно младия магьосник.
Тялото на младия магьосник се белеше на мокри ивици — очите му бяха живи и будни.
Феар пристъпи на пътя му.
— От магията на меча е… на самия дарител, прелята от оръжието в Рулад, а от Рулад — до всеки, когото той избере. Но… тялото не може да издържи. Както унищожава врага, така променя онзи, който владее силата. Така казват жените.
Лицето на брат му беше пребледняло. Трул не можа да долови в изражението му никакъв триумф или радост от току-що спечелената победа.
