— Може да е наел главорези, споделящи безумния му апетит.
— Може. Все едно, Шурк е изчезнала. Харлест и Ублала са отчаяни…
— Харлест пък защо?
— Имаше си само Ублала, на когото да може да показва новите си зъби и нокти, а Ублала хич не се впечатлил и даже натикал Харлест в саркофага и го запечатал.
— Горкият Харлест.
— Той обаче се приспособи много бързо. Сега размишлява над драматичното си възкресение… когато се случи.
— Обезпокоителна вест за Шурк Елале.
— Защо?
— Означава, че не се е отказала. Означава, че ще нахлуе в Данъчното хранилище. Може би още тази нощ.
Бъг хвърли предпазлив поглед към пазача.
— Господарю…
— Опаа. Това му се вика небрежност, нали? — Стана и се приближи небрежно до пазача. — Прав си, той чува всичко. Приятел, поне за едно нещо можем да се съгласим, нали?
Пазачът, вторачен в Техол, примига.
— Всеки крадец, опитал се да нахълта в Хранилището, е все едно мъртъв, нали? — Усмихна се и се обърна към слугата си.
Бъг беше започнал да смъква мокрите си дрехи.
— Май съм хванал настинка.
— Каналът е прочут с нездравословния си…
— Не, от по-рано е, господарю. Петото крило. Успяхме да укрепим основите…
— Вече? Хм, необичайно.
— Нали? Все едно, в ония тунели е студено… вече.
— Смея ли да попитам?
Бъг стоеше гол, загледан в трепкащите звезди.
— По-добре недейте, господарю.
— А Четвъртото крило?
— Е, точно там работят екипите ми в момента. Седмица, десет дни примерно. Под него има стар дренажен отток. Вместо да се борим с него, инсталираме керамичен тръбопровод…
— Тръба имаше предвид.
— В занаята се нарича тръбопровод.
— Извинявай.
— Който после ще натъпчем с чакъл. Не знам защо Грум не се е сетил, но той губи, а ние печелим.
— Сух ли си вече, Бъг? Моля те, кажи ми, че си сух. Виж пазача ни, ужаси се човекът. Онемя.
— Виждам и се извинявам.
— Май не съм виждал толкова белези на едно място — каза Техол. — Какво правиш в свободното си време, Бъг, с ядосани кактуси ли се бориш?
— Не разбирам. Защо трябва да са ядосани?
— А вие, драги ми слуга, нямаше ли да сте, ако ви нападнеха без никакъв повод? Ей, такъв въпрос мога да задам на пазача ни, нали?
— Само ако той — или те — са си изпатили от същото, господарю.
— Правилно. И ще трябва да си свали дрехите, за да разберем.
— Едва ли.
— Не. Бъг, ето ти ризата ми. Облечи я и бъди благодарен за жертвата, която правя за теб.
— Благодаря, господарю.
— Няма защо. Готови ли сме? Време е да тръгваме.
— Къде?
— Територията ти е позната. Или поне така разбрах, за моя изненада. Ти си човек на многото загадки, Бъг. Ту жрец, ту знахар, ту Чакащия, общуващ с демони, и още по-ужасни неща. Ако не бях толкова егоцентричен, сигурно щях да се заинтригувам.
— Благодарен съм за егоцентричността ви, господарю.
— И с право, Бъг. Значи допускаме, че нашият мълчалив пазач ще ни придружи. С което ставаме трима. Трима хубавци, крачещи целеустремено в нощта. Е?
Бяха в лабиринта от коптори в южния край на Ледерас. Нощният въздух беше горещ, душен и спарен. Твари пробягваха през купищата гнила смет, псета се промъкваха из сенките на ръмжащи глутници, достатъчно опасни, та телохранителят му да извади меча. Щом виждаха блесналото острие, псетата се разбягваха със скимтене.
Бедняците, оказали се достатъчно смели или отчаяни, за да приемат опасностите, дебнещи по тъмните улици, бяха вдигнали навеси и колиби от събрани откъде ли не вехтории. Други бяха измолили място по хлътналите покриви на паянтови коптори и спяха на пресекулки, ако изобщо можеха да заспят. Техол усещаше безбройните очи, които ги следяха отгоре, докато навлизаха все по-дълбоко в недрата на гетото.
И докато вървяха, говореше:
— … допускането, което е основният камък на ледерийското общество, а може би и на всички общества по света. Идеята за неравенството, приятели. Защото от неравенството произтича понятието за стойност, все едно дали я измерваме с пари, или с безбройните други средства за оценка на човешката стойност. Казано просто, у всеки от нас се таи неоспоримото убеждение, че бедните и гладуващите по някакъв начин заслужават съдбата си. С други думи, винаги ще съществуват бедни хора. Банална истина, придаваща структура на непрекъснатото сравняване, установяването чрез наблюдение не на нашите взаимни прилики, а на съществените ни различия.
— Знам какво си мислите, при което нямам друг избор, освен да предизвикам и двама ви — не спираше той. — Ето така. Представете си, че вървите по тази улица и щедро раздавате монети, с хиляди. Докато всеки тук не се окаже собственик на огромно богатство. Решение ли е това? Не, казвате вие, защото между тези изведнъж забогатели хора мнозинството вероятно ще се окажат немарливи, разточителни и глупави и много скоро отново ще са бедни. Освен това, ако богатството бъде разпределено по такъв начин, самите монети ще изгубят стойността си — ще престанат да са полезни. А без това удобство цялата социална структура, която всички ние толкова много обичаме, ще се срине.
— Е, но на това аз казвам — и какво? — Той размаха ръце. — Има и други начини да се измери себестойността. На което вие разгорещено отвръщате: премахне ли се цената на труда, изчезва целият смисъл на стойността! А в отговор на това аз просто се усмихвам и поклащам глава. Трудът и неговият продукт се превръщат в стока, подлежаща на договаряне. Но почакай, възразявате вие, нали в края на краищата в това ще се промъкне цената! Защото този, който прави тухли, не може да се приравни към, примерно, човек, който рисува портрети. Материалът по природа е стойностно обременен, въз основа на нашата необходимост да налагаме сравнение… но, ах, нима не оспорвах самото допускане, че трябва да се борави с толкова сложни структури като цена и стойност?… И ето, че вие питате: каква всъщност беше гледната ти точка, Техол? На което аз отвръщам със свиване на рамене. Нима казах, че моят дискурс е ценен начин да запълним това време? Не съм. Не, вие допуснахте, че е. Което доказва гледната ми точка!
— Прощавай, господарю, но каква всъщност беше гледната ти точка?
— Забравих. Но виж, вече пристигнахме. Погледнете бедните, господа.
Стояха в края на стар пазарен площад, превърнал се в гъмжаща от хора мешавица от бордеи и коптори. Тук-там тлееха общи огнища. Районът бе обкръжен от купища смет — най-вече кокали от псета и котки, — из които пъплеха плъхове. Измършавели от недохранване деца с посърнали очи сновяха из тесните проходи. Новородени се въргаляха из мръсотията, повити в парцали и буквално оставени на съдбата. Ехтеше свадлива глъч, а някъде в другия край се вихреше свада. Хора със смесена кръв, нереки, фареди, тартенали и даже от чудатите фенти. Мяркаха се и ледерии, избягали от заробващите дългове.
