мимолетна. Като си помисля, къде другаде може да си?
— Чудех се дали ще се разбудиш най-сетне — изсумтя Бъг. — И дали изобщо.
— По-добре късно, отколкото никога.
— Дошъл си да подбутнеш малко, а?
— Може и така да се каже. А ти?
— Ами, зависи.
— От?
— От теб всъщност.
— О, аз само минавам.
Бъг го изгледа, после кривна глава и попита:
— Интересно до каква степен си забъркан в цялата тази каша? Подклаждането на алчността на кралицата, отчуждаването на принца от баща му. Да не би идеята за Седмото затваряне просто да те е забавлявала?
— Само наблюдавах. — Мъжът сви рамене. — Човешката природа е виновна, както винаги. Това бреме не искам да го приема, особено от теб.
— Добре. Но ето че си тук и се каниш да играеш много по-активна роля…
— Стара история. Едно ново гостуване на Т’лан Имасс е последното, което ми се ще да видя.
Бъг помълча замислено, после кимна.
— Глутницата. Разбирам. Никога не съм те харесвал много, но за жалост този път трябва да се съглася с теб.
— Това ми стопли сърцето.
— Толкова меката ми присъда ли? Би трябвало.
Мъжът се усмихна, махна небрежно с ръка и го подмина.
Проблемът с боговете, помисли Бъг, бе в това, че накрая все се оказваше, че вярващите ги влачат. Натам, накъдето вървят. Този специално отдавна беше забравен навсякъде другаде. Изчезнал като самите Крепости.
Тъй. Т’лан Имасс, Глутницата и идването на джхеките. Поклонниците соултейкън на древния бог и — от възможното възкресение на този древен култ — вероятно завръщане на Т’лан Имасс, за да се премахне безумието.
Какво тогава го беше подтикнало да се задейства точно сега? Точно в този момент? Отговорът дойде сам и Бъг се усмихна криво. „Нарича се вина.“
Издрънча метал и Техол Бедикт се събуди. Надигна се стреснато и се огледа. Денят вече преваляше. Почукването се повтори, той завъртя глава и видя телохранителя си — беше извадил оръжието си и стоеше на ръба на покрива откъм задната уличка. Махна му мълчаливо.
Техол се смъкна предпазливо от еднокракия креват и пристъпи на пръсти.
В уличката пълзеше някаква фигура, покрита с нещо като оцапано зебло. Напредваше бавно, но упорито към ъгъла.
— Признавам, че е любопитно — каза Техол. — Но дали е достатъчно, за да бъда събуден? Имам известни съмнения по въпроса. В края на краищата този град е пълен с пълзящи неща, нали. В обичаен ден, искам да кажа. Все едно, ето още едно, тъй че може би ще е забавно да проследим тягостния му път.
Нещото стигна до ъгъла и зави.
Двамата го проследиха с очи. Покрай стената, после — в прохода, водещ към входа на къщата на Техол.
— О, идва ни на гости. Ще предлага нещо, но не съм сигурен дали го искам. Изправени сме пред затруднение, приятел. Знаеш колко не обичам да бъда груб. Но пък ако иска да пробута някоя ужасна болест…
Онова долу стигна до вратата и се шмугна вътре.
Телохранителят отиде до капака и се наведе. След малко Техол го последва. Надникна и чу познат глас:
— Техол. Слез.
— Шурк?
Нещото му махна с ръка.
— Ти по-добре изчакай тук — каза Техол на телохранителя си. — Мисля, че иска да останем насаме. Можеш да държиш оттук входа под око, нали? Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. — И заслиза по стълбата.
— Имам проблем — каза Шурк, щом той стъпи на пода.
— Ще направя за теб всичко, което мога, Шурк. Знаеш ли, че имаш някакъв шип тука на челото?
— Точно това ми е проблемът, идиот с идиот!
— Аха. Искаш ли да ти го извадя?
— Не.
— Няма да е по-лошо, отколкото ако го оставим.
— Решението не е толкова просто, колкото изглежда, Техол Бедикт. Нещо го задържа.
— Сигурна ли си?
Шурк не отвърна.
— Да не се е изкривило? — припряно добави той.
— Стига чак до тила ми. Може да има контра.
— Защо просто не го избутаме да излезе?
— И тилът ми да стане на парчета?
— Единствената друга възможност, която ми хрумва, Шурк, е да го издърпаме малко, да го срежем с трион и да го бутнем обратно. Вярно, ще ти остане дупка, но можеш да си вържеш кърпа или шал, докато намерим Селуш.
— Не е зле. Но ако започне да дрънка в главата ми? А и кърпите са ужасно старомодни. Ще си умра, ако се покажа така пред хора.
— Селуш ще намери решение, Шурк. Някоя запушалка с диамант или кожена кръпка на дупката.
— Запушалка с диамант? Интересно.
— Ще въведеш нова мода.
— Мислиш ли, че на Ублала ще му хареса, Техол?
— Тапа с диамант? Разбира се, че ще му хареса. Колкото до дрънкането, виж, това определено е проблем. Но ти явно не използваш мозъка си. В смисъл веществото, дето е вътре. Душата ти просто използва тялото, нали? Някакво чувство за близост вероятно. Предвид това наистина можем просто да го издърпаме…
— Не. Идеята с отрязването ми харесва. И диамантената запушалка. Добре изглежда. Можеш ли да доведеш Селуш?
— Веднага ли?
— Е, колкото може по-скоро. Не ми се иска да обикалям така. Кажи й, че ще си платя за неудобствата.
— Ще се опитам.
— Излишно е да ти казвам, че се чувствам ужасно.
— Разбирам те, Шурк.
— И искам Ублала. Веднага.
— Разбирам…
— Не разбираш. Искам го
— С мен? Олеле! Хапе ли?
— Има само един начин да разбереш, Техол Бедикт. Свали ги тези тъпи дрехи.
— Стига да не ми извадиш окото.
— Не ме карай да… о, добре. Ще внимавам. Обещавам.
— Обикновено не го правя това със служителите си. Особено с умрели. Просто ти казвам.
