— Както и техните, Финад.
Брис го изгледа и се зачуди какво е странното у него — това смътно излъчвано безразличие и още… какво?
— Тя защо искаше тази война, Турудал Бризад?
Първият консорт сви рамене.
— Ледерийският мотив беше, е и винаги ще бъде само един. Обогатяване. Завоеванието — като възможност. Възможността като подкана. Подканата — като справедлива претенция. Справедливата претенция — като нещо предопределено, като съдба. — Нещо мрачно се прокрадна в погледа му. — Съдбата като победа, победата като завоевание, завоеванието като обогатяване. Но никъде в тази съвършена схема няма да намерите идеята за поражение. Всички поражения са временни, грешка в детайла. Поправете детайла и следващия път победата ще е спечелена.
— Докато не възникне ситуация, при която няма втора възможност.
— А бъдещите схолари ще отделят всеки миг от тези дни, ще попълнят списъците си с детайли, подробностите, от които е невъзможно да възникне нито едно обобщение, заплашващо основните възгледи. Изящна парадигма, наистина, съвършеният механизъм, гарантиращ упоритото оцеляване на цяла гмеж от ужасни, брутални убеждения.
— Изглежда, наистина сте постигнали обективност, Турудал Бризад.
— Знаете ли как е рухнала Първата империя, Брис Бедикт? Нямам предвид ревизираните версии, на които възпитателите учат всяко дете. Имам предвид истината. Нашите предци сами са отприщили собственото си унищожение. Благодарение на един ритуал, който се оказал необуздаем, цивилизацията се е разпаднала. Разбира се, в нашата версия онези, които след това са дошли да почистят, са превърнати в агресорите, външната сила, нанесла такова унищожение, че да заличи Първата империя от лицето на света. И още една истина: нашите колонии тук не са били неуязвими за въздействието на този отприщил се ритуал. Макар да сме успели да изтласкаме заплахата, доколкото сме могли, в ледените пустини. Където сме се надявали, че кучите синове ще измрат. Но не са измрели, уви. И сега те се връщат, Брис Бедикт.
— Кои? Тайст Едур? С тях нямаме нищо общо, Турудал…
— Не Тайст Едур, макар че много от тяхната история — техният път на магията в частност — е свързано с поредицата бедствия, стоварили се върху Първата империя. Не, Финад, говоря за техните съюзници, диваците от ледените пустини. Джхеките.
— Интересна история — каза Брис. — Но се боя, че не схващам важността й.
— Предлагам обяснение — каза Първият консорт, отдръпна се от колоната и тръгна към изхода.
— За какво?
Турудал отвърна, без да се обръща:
— За скорошния край на моята обективност, Финад.
Морох Неват наближи портата и забави плувналия си в пяна кон. Това, което доскоро представляваше непроходима бъркотия от колиби и съборетини от двете страни на издигнатия над терена път, беше разчистено и на негово място беше останала само кал, чирепи от счупени грънци и дървени парчетии. От неизброимите бедняшки постройки бяха останали само петна по крепостните стени, по които се бяха подпирали, за да не се срутят.
През последните няколко левги тълпите бежанци на пътя бяха оредели. Морох беше видял сред тях дезертьори и едва бе надвил изкушението да въздаде на страхливците правосъдие на място, но за това щеше да се намери време по-късно.
Крилата на портата бяха отворени и на стража пред тях стоеше отделение от Батальона на търговците.
Морох дръпна юздите на коня си и каза:
— До вечерта този път ще е пълен с хора. Ще ви трябват поне още четири отделения да се справите.
Сержантът го изгледа намръщено и изръмжа:
— А ти кой си, в името на Блудния?
— Първият дезертьор — изсумтя един от войниците.
Униформата на Морох беше покрита с прах и засъхнали петна кръв. Беше брадясал, с разрошена мръсна коса. И все пак зяпна сержанта, изненадан, че не го е познал. След това изръмжа:
— Дезертьори ще има, да. Тях ще ги отделите, както и всички бежанци на възраст за мобилизиране. Сержант, аз съм Финад Морох Неват. Водих оцелелите от Високи форт до цитадела Бранс, където бяхме прикрепени към Батальона на занаятчиите. Сега отивам да докладвам на Преда.
Уважението, с което го удостоиха, след като се представи, го задоволи. Сержантът отдаде чест и попита:
— Значи е вярно, сър? Принцът и кралицата са пленници на Едур?
— Чудо е, че изобщо оцеляха, сержант.
За миг лицето на сержанта се стегна в странна физиономия. Той бързо опита да я прикрие, но Морох го разбра. „Защо не падна в бой, за да ги защитиш, Финад? Избягал си като всички други…“
— Ще ги отървем, сър — каза сержантът.
— Повикайте подкрепления — нареди Морох и отново пришпори коня.
„Прави сте. Трябваше да умра. Но вие не бяхте там, нали?“
Подкара в тръс към града.
Майстор Ормли и Главен следовател Ръкет седяха на стъпалата на Гилдията на ловците на плъхове и си подаваха бутилка вино. Намръщиха се, когато Бъг се приближи и застана пред тях.
— Всичко знаем за тебе — каза Ръкет и се подсмихна, но не добави нищо повече.
— Е, това ме успокоява — отвърна Бъг. — Какво ново чухте от агентите си от окупираните градове?
— И трябва да ти разкрием информацията си само защото питаш? Виж го ти! — изсумтя Ормли.
— Не виждам защо не.
— Прав е кучият му син — каза Ръкет.
Майсторът я погледна невярващо.
— Как ще е прав! Не е прав! Страх те е от тях, нали? От Техол и слугата му — и от двамата!
— Не ставай глупав. Това е в договора, Ормли. Разменяме информация…
— Добре. Но този какво разменя? Нищо. Чакащия! Какво чака? Това искам да знам.
— Пиян си.
— Нищо не сте чули — каза Бъг.
— Разбира се, че сме чули! — сопна се Ормли. — Там цари мир. Дюкяните са отворени. Парите се въртят, крайморските улици не са блокирани.
— Гарнизоните?
— Разоръжени. Включително местната градска стража. Цялата защита и поддържането на реда се прави от едурите. Празните имения са заети от фамилии Едур — тези племена си имат някаква благородна каста. Не е толкова различно, в края на краищата.
— Интересно. И никаква съпротива?
— Проклетите им призраци са навсякъде. Даже плъховете не смеят да се бунтуват.
— А колко близо до Ледерас са войските им?
— Това не знаем. На няколко дни вероятно. В провинцията на север оттук положението е доста объркано. Повече не отговарям на въпроси, и толкова. — Ормли дръпна бутилката от ръцете на Ръкет и отпи.
Бъг се огледа. Улицата беше пуста.
— Нещо ми понамирисва…
— Знаем — каза Ръкет.
Тишината се проточи. Бъг се почеса по врата, обърна се и си тръгна.
След малко се приближи до кулата на Азата. Тъкмо се канеше да мине през улицата, когато от близката пресечка се появи някакъв мъж.
— Изненадан съм, че те виждам тук — каза мъжът, щом се приближи до слугата. — Но изненадата беше
