е? Последните ми магове. Покажи ми централната плоча, Брис. Търговският батальон ще остане ли в града? Не мисля. Ще се хвърли към онези хълмове. Всичко. Центърът, Брис Бедикт?
— Тази пред вас, Цеда.
— А, да. Добре. Много добре. И какви армии са ни останали? Как са флотите? О, моретата са негостоприемни, нали? По-добре да стоят настрана. От Морето на драконите поне, макар че протекторатите вдигат шум. Коршен, Пайлот, Дисент — мислят, че виждат шанса си.
Брис се окашля.
— Батальонът на занаятчиите е напуснал Манс и се придвижва към Петте върха. Бригада Ривън се оттегли от Стари Катер с минимални загуби. Батальон Змийски пояс е напуснал Оул, а бригада Червена ярост е оставила Туламеш — градовете по северното крайбрежие са завладени. Снощи е бил превзет Дреш, гарнизонът е избит. Батальон Белия търсач унищожава всичко по пътя си — отстъпва от Първи разлив и скоро трябва да е при Цитаделата Бранс. Преда Унутал Хебаз ще изведе след три дни Батальона на търговците от града. Очаква се да я придружите, Цеда.
— Да я придружа? Глупости. Много съм зает. Толкова неща трябва да се свършат. Ще получи маговете ми. Да, маговете ми.
— Останали са само четиринадесет, Цеда.
— Четиринадесет? Съществено ли е? На всяка цена трябва да помисля над това.
Брис го изгледа и едва успя да надвие прилива на жалост.
— Колко дълго смятате да седите тук на пода, Цеда?
— Не е лесно, Финад, никак не е лесно. Боя се, че бездруго чаках твърде дълго. Но ще видим. Ще видим.
— Кога може да ви очаква кралят?
— Уви, не знаем какво да очакваме, нали? Освен няколко явни истини, събрани толкова болезнено от хаоса. Седмото затваряне, ах, нищо добро няма в този обрат на събитията. Вече трябва да тръгваш. Грижи се за брат си, Брис. Грижи се за него.
— За кого от двамата?
Куру Кан — чистеше лещите си — не отвърна.
Брис се обърна и закрачи към вратата. Цеда проговори зад него:
— Финад. Каквото и да направиш, не го убивай.
Брис спря и погледна през рамо.
— Кого?
— Не го убивай. Хайде, върви. Върви, Финад.
Безброй задни улички в Ледерас така и не бяха виждали дневна светлина — тесни, с всевъзможни балкони, тераси и стрехи, образуващи импровизирани покриви. Извиваха се, задръстени от боклуци, царство на плъхове, буболечки и паяци. И на някой немрящ тук-там.
Шурк Елале стоеше в сумрака, както беше стояла през по-голямата част от предната нощ. Улицата се беше разбудила с настъпването на деня, въпреки че тълпите бяха видимо по-потайни и напрегнати от обичайното. Преди две нощи близо до Западната порта бяха избухнали размирици, потушени брутално от войниците на Батальона на търговците. Беше наложен комендантски час и низшите касти като че ли буквално бяха изчезнали от града — повод за объркване и смътно безпокойство.
Почти точно пред нея, от другата страна, имаше странична служебна врата към имението на Джерун Еберикт. Финадът не обичаше церемониите при завръщанията си. Не беше въпрос на скромност. По- съществено обаче бе, че близо до официалния вход имаше безброй позиции, удобни за опит за убийство.
Тъй или иначе, имаше известно раздвижване, подсказващо, че Джерун скоро ще се появи. Телохранителите, които се изсипаха на улицата, бяха първото предизвестие за скорошното пристигане на Финада. Щом се пръснаха да огледат района, Шурк се дръпна назад и се сля с тъмните сенки. Телохранителите заеха отбранителни позиции около страничната врата и зачакаха. След това се появи офицерът им, подмина ги, отключи вратата и я бутна навътре — видя се тесен проход към огрения от слънцето двор. Изведнъж гражданите наоколо оредяха, разпръснати сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, и в полезрението на Шурк останаха само мъжете от охраната.
— Не ме карайте да се смея — изсумтя тя.
След това пред очите й се появи самият Джерун Еберикт, отпуснал едната си ръка на меча на лявото си бедро. Не спря, а продължи направо по прохода. Охраната се изсипа вътре след него. Офицерът влезе последен и затръшна вратата.
Шурк отиде до една ръждясала стълба, повече или по-малко закрепена за стената на сградата вдясно от нея. Заизкачва се, без да обръща внимание на скърцащите разхлабени скоби, и се покатери на покрива. Запълзя по стръмния скат — опипваше предпазливо сивите каменни плочи, преди да намести тежестта си — и стигна билото. Най-сетне можеше да види предния вход на къщата и част от двора.
Джерун Еберикт стоеше пред входната врата и слушаше капитана на домашната си гвардия — той му обясняваше нещо, като подчертаваше думите си с объркани жестове.
Докладът му бе прекъснат — дясната ръка на Джерун се изпъна и го стисна за гърлото.
Дори от това разстояние Шурк видя как лицето му потъмня до любопитен оттенък на синьото.
Разбира се, никой човек поне с капка кураж нямаше да изтърпи такова отношение, тъй че тя не се изненада, когато капитанът измъкна от колана си нож.
Джерун обаче беше чакал точно това и вече държеше своя нож: заби го отдолу нагоре под ключицата на капитана и го натисна до дръжката.
Офицерът омекна. Финадът пусна гърлото му и го изгледа как се строполява на каменните плочи.
— Само пари, Джерун — измърмори Шурк. — И един брат, когото си убил отдавна. Несдържаността ти е ужасяваща… за другите ти слуги. Колкото до мен, тя е само потвърждение на всичките ми подозрения.
Щеше да последва кървава баня — ако не тази нощ, то следващата. Безбройните шпиони и доносници в града — онези, които бяха останали — щяха да се размърдат и големият лов на крадеца — да започне.
Твърде неприятно.
Богатството на Джерун беше платило извеждането на градската беднотия, което означаваше, че повечето жертви ще са ледерии вместо нереки, тартенали и фареди. Всъщност може би щеше да му е трудно да си намери жертви. Освен това имаше и война и Джерун като нищо можеше да се окаже зает с други неща. Много скоро този човек щеше да се побърка от яд.
Джерун нахлу бесен в къщата си. Охраната унило се затътри след него. Шурк ги изчака да влязат, после се хлъзна надолу по покрива до ръба.
Точно под нея имаше балкон.
Не, вече го нямаше.
Тя се стовари върху простора с пране, който се скъса под тежестта й, полетя стремглаво надолу покрай гола тераса, нацвъкана с курешки от гълъби, и се просна по очи върху купчина смет. Остана да лежи дълго, без да помръдне.
Това беше проблемът с градовете. Нищо не си стоеше на мястото. Този балкон го беше използвала поне пет пъти досега, когато оглеждаше имението. Вдигна едната си ръка. После другата. Размърда крака. Нищо счупено дотук. Всъщност нищо по нея не беше пострадало кой знае колко. За щастие мъртвите не страдаха много от гордост, тъй че въпросното падане беше без значение, реши тя.
И чак тогава напипа ръждясалата желязна пръчка, стърчаща от челото й. Изтичаха благовонни течности и замъгляваха погледа й. Шурк я опипа с пръсти. Беше се забила през костта, чак до задната част на черепа, ако можеше да се съди по стържещия звук, когато я подръпна.
— Мозъкът ми е станал на каша — каза тя високо. — Но всъщност дали изобщо го използвам? Едва ли. Все пак имах ли навика да си говоря сама преди? Май не.
Стана — бе затънала до колене в боклука — и си помисли дали да не изтръгне пръчката със сила. Но това можеше да оплеска нещата още повече. В края на краищата пръчката стърчеше не повече от педя. Нямаше как да не се забележи, но пък не беше и толкова забележима, колкото две педи примерно. Визитата при Техол Бедикт изглеждаше належаща, макар и само заради безкрайните му съвети, които с удоволствие щеше да откаже.
