— Задръстили са пътищата на мъртвите със сняг като планински проход зиме?
— Нещо такова, да.
— И затова мъртвите се шляят в Ледер? Призраци, сенки и хора като Шурк Елале и Кетъл.
— Точно така. Но всичко това се променя.
Техол спря и го изгледа.
— Тъй ли?
— Уви, да, господарю. Магията се… топи. Появява се Крепост на мъртвите. Нещата се разплитат. Бързо.
— Значи ли това, че Шурк е в беда?
— Не. Подозирам, че проклятието над нея ще си остане. Но първоначалната сила на това проклятие произтича преди всичко от това, че Крепостта не е съществувала.
— Добре. Всичко се разплита. Да си навестявал Кетъл напоследък?
— Интересно, че попита, господарю, защото тъкмо в участъка на мъртвата вече кула Азат се появява Крепостта на мъртвите. От това човек би могъл да заключи, че Кетъл по някакъв начин е свързана с цялото събитие, но не е. Всъщност тя вече не е мъртва. В смисъл — не е толкова мъртва, колкото беше. Вече е ясно, че нейното предназначение е… друго. Както знаеш, от гробниците излиза нещо неприятно.
— Какъв е онзи пушек? Ей там.
Бъг примижа.
— Поредният бунт според мен. В квартала на бирниците.
— Е, те са малко понаплашени, откакто призраците се изсипаха в Данъчното хранилище. А и данъчните са доста объркани от всичките тия лоши новини от север. Дори съм изненадан, че става чак сега.
Чу се звън на камбани — хората от градския гарнизон около неспокойния район вече реагираха.
— Няма да продължи много — предсказа Бъг.
— Да, но ми напомни нещо. Мисля, че е крайно време да кажа на Шанд, Хеджун и Рисарх да се махат.
— Няма ли да недоволстват?
— По-малко, отколкото може да се очаква. Градът е изнервен. Малкото останали все още неледерии са подложени на тормоз, и не просто от граждани. Властите показват расистката си същност с всички тези подозрения и готовност да потъпчат трудно спечелени права.
— Доказателство, че дадените преди време свободи на неледерийските народи са породени както от патернализъм, така и от самообслужваща поза на добродушен господар. Каквото е дадено, се отнема — просто ей така.
— Вярно, Бъг. Как смяташ, дали е така, защото в човешката си същина не сме нищо повече от лъжци и измамници?
— Вероятно.
— Без никаква надежда, че все някога ще надмогнем вродената си лошотия?
— Трудно е да се каже. Как сме се оправяли досега?
— Това не е честно. Добре де, съвсем честно си е. Но не вещае нищо добро, нали?
— Малко неща вещаят добро, господарю.
— Хм, доста мрачно. Не е много типично за теб, Бъг.
— Уви, боя се, че Тайст Едур няма да са по-добри. Парите са отрова, в края на краищата. Заразяват поголовно.
— Подозирах го — въздъхна Техол. — Явно сега не е моментът за унищожаването на икономиката.
— И така, и иначе си прав, господарю.
— Разбира се, че съм прав. Освен това, изглежда, се налага, поне засега, да не правим нищо. За нищо. Дотук Гилдията на ловците на плъхове свърши чудесна работа. Там не се налага да оправяме нищо. Знам подробностите кой какво дължи от Данъчното хранилище — Шанд се справи с доставянето на тази информация с впечатляваща лекота. Знаем ужасното състояние на кралската хазна. На теб поне ти платиха за работата по Вечния дом, нали?
— Едва вчера, господарю.
— Чудесно. Е, това беше наистина изморително. Мисля да си полегна.
— Добра идея, господарю.
— В края на краищата този покрив сега е може би най-безопасното място в Ледерас.
— Спор няма. Най-добре си останете тук.
— А ти, Бъг?
— Мисля да се поразходя.
— Да посъбереш още някой и друг слух?
— Нещо такова, господарю.
— Пази се, Бъг. Из града обикалят мобилизационни патрули. Много са настървени.
— Точно това се чудех, господарю. Никой ли не те е посетил?
— А, дойдоха. Но нашият мълчалив телохранител ги отпрати.
— Каза ли нещо?
— Не, само ги погледна, мисля. Изнизаха се набързо.
— Впечатляващо. Колкото до мен, господарю, имам си начини да се направя неапетитен. Колкото и да са настървени събирачите на набори.
— Винаги си бил неапетитен, вярно — отвърна Техол, докато полягаше предпазливо на кревата. — Дори бълхите те отбягват. Това е една от вечните загадки, Бъг, която толкова те привързва към мен. Или е „привързва ме към теб“?
— Мисля, че е първото, господарю.
— О, не! Ти не ме харесваш? Да го разбера след толкова време!
— Само коментирах употребата на подходящата фраза от твоя страна в контекста на изявлението ти и чувството, което вероятно пожела да изразиш. Разбира се, че те харесвам, господарю. Как бих могъл да не те харесвам?
— Тук си прав, Бъг. Както и да е, сега ще поспя, тъй че ако не ти трябвам за нещо друго…
— Добре, господарю.
Турудал Бризад се беше облегнал на една от колоните пред тронната зала. Брис му кимна и тъкмо да го подмине, когато Първият консорт на кралицата му махна с ръка. Финадът се поколеба за миг, после спря.
Турудал се усмихна.
— Успокойте се. Вече не съм толкова опасен, колкото бях, Брис Бедикт. Ако изобщо съм бил опасен.
— Първи консорт. Моля, позволете ми да изразя съчувствието си…
— Благодаря — прекъсна го Турудал. — Не е необходимо. Принцът не беше единственият безразсъден член на кралската фамилия. Скъпата ми кралица беше, редно е да напомним, в първата редица личности, изкусени от тази война срещу Тайст Едур. А и арогантното й обкръжение в края на краищата…
— Вие не бяхте ли в обкръжението й, Първи консорт?
Бризад се усмихна широко.
— Брис Бедикт, толкова много неща в живота ми — тук, в този дворец — могат да се характеризират като изпълняване ролята на обективен наблюдател на държавните дела и домашните напрежения, от които, трябва да се каже, зависи успехът ми. По-скоро
— А сега се оказвате без роля — каза Брис.
— Сега се оказвам още по-обективен като наблюдател, отколкото бях, Финад.
— С цел?
— Е, точно това е въпросът, нали? Без цел. Никаква. Бях забравил какво е да изпитваш такава свобода. Разбирате, че Тайст Едур ще завладеят кралството, нали?
— Преди силите ни бяха разделени, Първи консорт.
