Среднощни приливи

Четвърта книгаСреднощни приливи

Оплакват ближните смъртта ми, цялата любов е прах,
посечена рана в пръстта, струпани камъни,
и плочите наместени в брега, и сивата стена се вдига,
положени са вещите, където ще ми е покоят сетен,
от селото дошли са всички, бият тъпани,
ридаят траурно, надраскани са с пепел
от скръб раздраните лица, и раните в плътта като
лемежи дървени предават на пръстта
паметта за живота ми;
и ако бях аз призрак тук, на ръба на живота,
да видя братя и сестри, покрусени лица,
на отчаянието гости скръбни в живата трева,
където все стоят на стража нашите предци, увит във кожи,
навярно щях да мога да лежа притихнал,
очи затворил пред пороя тъмен,
и да прегърна мамещото безразличие,
и да си мисля що е да ти угодят;
но топла е плътта ми, нито мъртва, ни студена
във жилите ми е кръвта, дъхът ми с вятъра се слива
и вятърът понася плач лъжовен; прокуден съм,
сам сред тълпата и невидим вече,
животът ми със трепет взира се в обърнатите гърбове,
студени са на волята им тръпките, а цялата любов е прах;
и стъпвам тук, без радост никъде —
и смъртна рана, камъни, и сивата стена се вдига.

„Прокуден“

Келун Ейдара

20.

По време на войната със Сар Трелл нощта като че ли никога нямаше да свърши. Преди появата на нашия велик император Десимбелакис легионите ни отново и отново бяха отблъсквани на бойното поле. Синовете и дъщерите ни лееха кръв по зелената земя и врагът настъпваше с тътен. Но нищо не можеше да опетни задълго вярата ни и тя засияваше все по-ярко и дръзко. Стегнахме плътно редиците си, събрахме щитове, лъснати и ярки като червеното слънце, и онзи сред нас, който бе нужен, който бе избран да стисне здраво праведния меч на Първата империя, даде своя глас и сила да ни поведе срещу гърления боен рев на Сар Трелл, срещу каменния им грохот. Победата бе предопределена в лумналите като ковашки огньове очи на Оня от Седемте святи града, в трескавия устрем на волята му и на този ден, Деветнадесетия в Месеца Лет-ейра и Годината на Аренбал, армията на Сар Трелл бе съкрушена на равнината южно от Ят-Гатан, и с техните кости беше положена основата, а с черепите им бе застлан Имперският път…

„Дессилан“

Вайлара

Някъде отпред се издигаше Кралската колонада на Вечния дом. Сводест полусферичен таван, нашарен с паяжина от злато на тъмносин фон, с диаманти, бляскащи като капки роса по бреговете на планински поток. Стълбовете от двете страни на коридора, водещ към тронната зала, бяха изваяни на спирални жлебове и боядисани в морскосиньо, по двадесет от всяка страна и на три крачки отстояние. Пътеките между тях и стената бяха достатъчно широки, за да може да обикаля по тях облечената в броня дворцова гвардия без опасения, че ножниците ще дращят в стената, а подстъпът по централната пътека бе достатъчен, за да вървят десет души един до друг по него. Във външния край имаше голяма зала, служеща за приемна. Стените бяха изпъстрени със стенописи от Първата империя, копирани толкова пъти, че образите бяха стилизирани до неузнаваемост. Традиционните халки за факли крепяха кристали, заредени с магия, които хвърляха смътносинкава светлина. Във вътрешния край се възправяше отрупана със скъпоценни камъни двукрила врата, а зад нея нисък тесен коридор, дълъг петнадесет разтега, извеждаше под купола на същинската тронна зала.

Въздухът миришеше на мрамор, на прах и боя. Официалната церемония по откриването щеше да е след три дни — тогава крал Езгара Дисканар в царствените си одежди щеше да премине по дължината на Кралската колонада и да влезе в тронната зала. Кралицата щеше да е на стъпка зад него и вляво, а синът му — принцът — на две крачки зад баща си и точно зад него. Или по-точно трябваше да е така.

Раболепни слуги и навъсени стражи бяха довели Брис тук, по стъпките на обикалящия привидно без посока Цеда Куру Кан. Странната пустота на Вечния дом в този негов последен участък изнервяше младия воин.

Завари Цеда на четири крака на пода.

Куру Кан си мърмореше нещо под нос, пръстите му обхождаха фугите по пода. Зад него имаше някакъв опръскан с бои кош, пълен с писци, четки и запушени шишета с багри.

— Цеда?

Старецът вдигна глава и примижа над лещите — чудноватата измишльотина почти се беше смъкнала от носа му.

— Брис Бедикт? Тъкмо се чудех къде си.

— В тронната зала бях. Старата тронна зала, където все още пребивава кралят. Оцелелите батальони и бригади се стичат за отбраната на Ледерас. Всичко е доста… трескаво.

— Несъмнено. Съществено ли е? Значително. Всъщност — многозначително. Сега преброй мраморните плочи из тази зала. Ширина, дължина. Моля.

— Какво… Цеда, кралят ви търси.

Но Куру Кан не го слушаше. Пълзеше по пода, мърмореше и бършеше прахта, оставена от строителите.

Брис постоя замислен, после се захвана да брои плочите по пода.

Щом приключи, се върна при Цеда. Куру Кан седеше и бършеше лещите си. Заговори, без да вдига глава.

— Батальони и бригади. Мда, определено. Събират се из хълмовете около цитаделата Бранс. Полезно ли