— Сандалат Друкорлат. Аз съм Тайст Андий…
— Много мило. В случай, че не си забелязала, бях се вглъбил в молитви…
— Ти винаги си вглъбен в молитви, от два дни вече. Поне си мисля, че са два дни. Нахтите вече спаха. Веднъж.
— Нима? Колко странно.
— А ти си?
— Аз? Ковач на оръжия. Мекрос. Единственият преживял разрушението на града ни…
— Името ти!
— Уидал. Няма защо да викаш. Тук никой не вика. Е, писъци има от време на време, но не от мен. Все още де…
— Млъкни. Имам въпроси, на които трябва да отговориш.
Не беше особено млада, забеляза той, щом очите му привикнаха. Но пък и той не беше в първа младост. А това не беше добре. Младите по ги биваше в сприятеляването. Младите нямаха какво да губят.
— Много си властна, Сандалат.
— Ах, да не би да нараних чувствата ти? Ужасно съжалявам. Откъде ги взе тези дрехи?
— От бога, от кой друг?
— Какъв бог?
— Оня в шатрата. На сушата. Не може да си го пропускала. Не виждам как… два дни ли? Какво си правила през това време? Тя е ей там, малко над брега…
— Млъкни. — Тя заоправя косата си с ръце.
По-добре да си беше останала силует. Уидал извърна очи.
— Мислех, че искаш отговори. Иди питай него…
— Не знаех, че е бог. Стори ми се, че си по-добра компания. От него — само кашляне и смях… поне ми се стори, че е смях…
— Смях е било, не се съмнявай. Той е болен.
— Болен?
— Луд.
— Значи един луд кашлящ бог и мускулест плешив поклонник. И три нахта. Това ли е? Никой друг ли няма на този остров?
— Малко чайкогущери, земни гущери, скални гущери и плъхогущери в ковачницата…
— Откъде си я взел тази храна тогава?
Той погледна към масичката.
— Богът дава.
— Хайде де. И какво друго дава този бог?
„Ами, теб например.“
— Каквото му изнася. Поне така мисля.
— Дрехите ти.
— Да.
— Искам дрехи.
— Да.
— Какво значи това „да“? Донеси ми някакви дрехи.
— Ще питам.
— Мислиш ли, че ми харесва да стоя тука гола пред някакъв непознат? Даже нахтите гледат похотливо.
— Аз не гледах похотливо.
— Тъй ли?
— Не нарочно. Току-що забелязах — говориш търговския език на ледериите. И аз.
— Сече ти умът, а?
— От много упражнения. — Уидал стана. — Виждам, че няма да ме оставиш да си продължа молитвите. Поне докато не си намериш някакви дрехи. Тъй че да ходим да говорим с бога.
— Ти говори с него. Аз — не. Просто ми донеси дрехи, Уидал.
Той я изгледа.
— Това ще помогне ли да… мирясаш?
И тогава тя го удари — тежката й ръка го зашлеви с все сила отстрани. Неподготвен го хвана, реши той, след като се надигна от съборената стена, през която беше отхвърчал. Светът се въртеше бясно. Жената като че ли се чудеше дали да не го удари пак. Вълните се полюшваха, а трите нахта се превиваха в безмълвен смях.
Той закрачи към морето, а тя извика подир него:
— Къде тръгна?
— При бога.
— Той е натам.
Уидал смени посоката.
— Ще ми говори, все едно че не го знам острова. Дрехи ще иска… На, вземи моите. — Смъкна си ризата…
И се намери легнал по гръб, зяпнал през протритата тъкан, слънцето — ярко и ослепително — …
… изведнъж помръкна.
Тя говореше:
— … просто полежи тук още малко, Уидал. Нямах намерение да те ударя толкова силно. Ох, май ти спуках черепа.
„А, не, не. Той е здрав като наковалня. Ще се оправя. Ето на, ставам… уф, защо да си правя труда. Хубаво е тука, под слънцето. Тази риза мирише. Като морето. Като бряг — приливът се е отдръпнал и всичко мъртво гние в тинестата вода. Точно като вътрешния пристан. Да спра момчетата да не се къпят там. Все им казвам… о, те са мъртви. Всички са мъртви вече, момчетата ми, чираците… Гледай по-скоро да ми отвърнеш, Маел.“
— Уидал?
— Шатрата… Това се опитват да ми кажат нахтите. Нещо за шатрата…
— Уидал?
„Ох, трябва да поспя.“
Дирята продължаваше на изток, почти успоредно на пътя Брес, поне в началото, а после сви на юг към самия път, щом гората вляво оредя. Дезертьорите бяха минали през още една ферма, но не бяха намерили хора в нея. Имаше следи от плячкосване и изглежда, мародерите бяха прибрали един фургон. Хафпек прецени, че не са далече и че до разсъмване ще ги настигнат.
Серен Педак яздеше до Лоста. Новите стремена държаха ботушите й здраво — никога не се беше чувствала толкова сигурно на конски гръб. Ясно беше, че онези от Блуроуз от дълго време бяха мамили ледериите, и тя се замисли дали това не разкрива някаква съществена, неосъзнавана досега слабост на народа й. Известно лековерие, плод на нещастна смесица от наивност и арогантност. Серен подозираше, че ако Ледер преживее едурското нашествие и истината за измамата на Блуроуз излезе наяве, отговорът на ледериите ще е детински, някакво дълбоко чувство на уязвеност и неприязън, което щеше да се задържи дълго. Блуроуз щеше да бъде наказана злобно и многократно, по всевъзможни начини.
В първата ферма двете жени в отделението разглобиха една рамка за сушене на кожи и приспособиха половин дузина груби пики от прътите й, всяка дълга бой и половина. Нарязаха напряко наострените, втвърдени на огън върхове и сега те бяха с дебели зъбци. Всеки връх беше намазан с кръвта на коняря и близките му, за да се подпечата готовността за възмездие.
Яздиха цяла нощ — спряха на четири пъти, колкото да отдъхнат конете, но освен нея всички успяха да поспят по четвърт камбана време — войнишки талант, който Серен така и не можеше да усвои. Когато небето на изток избледня и мъглата в низините побеля, клепачите й вече се слепваха. Бяха подминали един бежански лагер и една старица им каза, че разбойниците ги били настигнали и ограбили всичко ценно, а и отвлекли две момичета и майка им.
