Най-сетне видяха мародерите. Фургонът беше в центъра на издигнатия път, двата вола, които го теглеха, бяха под един дебел дъб от южната страна. От едното колело бяха изпънати три вериги, в краищата им се бяха свили да спят три дребни фигурки. Гаснещите въглени в голямото огнище оттатък фургона още димяха.
Бойците от Пурпурната гвардия спряха да огледат разбойниците.
— Всички спят — подхвърли една от жените.
— Тези коне не са достатъчно обучени за атака — каза Лоста. — Тръгваме четири — едно — четири. Ти ще си едното, Аквитор. И стой плътно зад предните ездачи.
Тя кимна. Бяха й дали меч и знаеше как да борави с него. Но все пак атаката щеше да е с пики.
Войниците стегнаха шлемовете си, навлякоха металните ръкавици и стиснаха пиките. Серен извади меча си.
— Добре — каза Лоста. — Корло, държиш ги заспали, докато не приближим на трийсет разтега. Тогава ги събуждаш бързо и панически.
— Ясно, Вречен. Отдавна беше, а?
— Искате ли някой от тях жив, сър? — попита Хафпек.
— Не.
Лоста, с Хафпек от лявата му страна и двете жени отдясно, оформиха първия ред. От ходом — в лек тръс. Петдесет разтега и все още никой от мародерите не се беше размърдал. Серен хвърли поглед през рамо към Корло. Той й се усмихна, вдигна ръка и зашава във въздуха с пръсти.
Трите пленнички се надигнаха стреснато и бързо се шмугнаха под фургона.
Пиките се наведоха към земята и конете препуснаха в галоп.
Изведнъж спящите се размърдаха. Наскачаха и се разкрещяха.
Първият ред се раздвои да заобиколи фургона. Като видя блесналите ококорени очи под фургона, Серен изви рязко наляво. След миг се озова до високите колелета.
Четири пики отпред намериха целите си — три пронизаха в гръб опиталите се да побягнат мъже.
Някакъв мъж скочи към Серен и тя замахна с меча, посече го в рамото и той се олюля и рухна сред фонтан от кръв. Серен изруга заради непохватния удар, надигна се и се изправи на стремената.
Първите четирима от Пурпурната гвардия бяха забавили конете и вече вадеха мечовете си. Вторият ред зад Серен се бе развърнал да догони жертвите, пръснали се в канавките от двете страни на пътя. Започнаха да избиват мародерите хладнокръвно и методично.
Някакво копие замахна към Серен от дясната й страна. Тя го отби и се извъртя, щом конят я понесе напред. Мечът й изкънтя, щом се натресе в шлема, тя дръпна силно и го смъкна от главата на мъжа. Шлемът заподскача по пътя, оплискан с кръв и хлътнал от едната страна.
За миг зърна Лоста на десетина крачки напред. Убиваше с ужасяваща лекота — едната му ръка стискаше юздите и водеше коня, а мечът му свистеше в сеещ смърт танц.
Някой се хвърли към нея, пак отдясно, тежестта му я дръпна надолу. Серен извика от болка, усети как се смъква от седлото…
Брадато разкривено в гримаса лице налетя към нея, сякаш искаше да й лепне гнусна целувка. После чертите му се отпуснаха. Кръв изпълни очите му. Жилите на слепоочията му се пръснаха на сини петна, разцъфтели под кожата. Още кръв швирна от ноздрите му. Ръцете му я пуснаха, мъжът залитна назад и рухна.
Корло — държеше дълъг нож с тънко острие — застана до нея.
— Хайде вдигни се, момиче! Подпри се на рамото ми…
Без да пуска меча, тя се подпря на него и се изправи.
— Благодаря, Корло…
— Хайде спри се, момиче, почти свършихме.
Серен се огледа. Трима гвардейци бяха слезли от конете, Лоста също. Крачеха между ранените и ги доубиваха с мечовете си.
— Онзи… какво стана с него? — успя да попита Серен.
— Сварих му мозъка, Аквитор. Мръсно е, знам, но Вреченият каза да те опазя.
Тя го зяпна.
— Що за магия го прави
— Може да ти кажа някой път. Кучият му син много се доближи с онова копие.
Тя се разтрепери.
— И това ли ти е професията, Корло? Отвратително!
— Да, Аквитор. Така си е.
Лоста се приближи и попита:
— Всичко наред ли е?
— Нищо ни няма, сър. Всички ли са мъртви?
— Двайсет и един.
— Толкова бяха — потвърди магът.
— Не повече пет души успяха да извадят оръжията си. Мръсно ги нагласи, Корло. Браво.
— Така ли печелят битките си вашите войници? — попита Серен.
— Не бяхме тук за битка, Аквитор. Беше екзекуция. Маг имаше ли в тая сган, Корло?
— Дребен адепт. Оправих го веднага.
„Екзекуция. Да. Най-добре да се мисли така. Не клане. Все пак бяха убийци и насилници.“
— Не ми ли остави някой жив, Вречен?
Той я изгледа примижал.
— Не. Нито един.
— Не искаш да… направя каквото искам. Нали?
— Точно така, момиче. Не искам.
— Защо?
— Защото може да ти хареса.
— Че какво те засяга това теб?
— Не е добре, само това. — Обърна се. — Корло, погрижи се за пленничките под фургона. Изцери ги, ако трябва.
„Той е прав. Кучият син е прав. Може да ми хареса. Да изтезавам безпомощен човек. И това изобщо няма да е добре, защото може да зажаднея за още.“ Спомни си какво беше изпитала, когато мечът й беше ударил покритата с шлем глава на мародера. Гадене — и гадене, примесено с наслаждение; и двете сплетени в едно.
„Боли ме. Но мога да накарам други да ги заболи. Толкова, че двете болки да се уравновесят и да остане… покой. Това ли е то? Покой? Или само някакво втвърдяване, безчувствено и студено.“
— Разбрах — каза тя и вдигна очи към Лоста. — Само че… Само че не помага. Нищо не помага.
— Да. Засега поне.
— Завинаги. Зная, мислиш, че времето ще го изцери. Но виждаш ли, Вречен, преживявам го непрекъснато. Всеки миг. Не беше преди няколко дни. С последния ми дъх е — с всеки последен дъх.
Видя в очите му състрадание и необяснимо го намрази заради това.
— Остави ме да помисля над това, момиче.
— За какво?
— Не мога да кажа още.
Тя погледна меча в ръката си, кръвта и полепналата коса по нащърбеното острие. „Отвратително. Но ще бъде изтрито. Желязото отново ще стане чисто и лъскаво, все едно че не е нищо повече от парче метал. Несвързано с делата си, с историята си, с това, за което е направен този меч.“ Не искаше да почисти мръсотията. Харесваше й.
Оставиха телата там, където бяха паднали. Оставиха пиките, забучени в изстиващата плът. Оставиха фургона, освен малкото храна, която можеха да вземат — бежанците, идващи по пътя, щяха да приберат останалото. Между мъртвите имаше петима младежи, не повече от петнайсетгодишни. Бяха изминали кратък път, но както отбеляза Хафпек, пътят се беше оказал грешен, и толкова.
Серен не съжали никого от тях.
