Носът на Техол изпращя. Той се присви и скри лицето си с ръце, но един крак изрита косо и се стовари в прасеца му и счупи и двете кости. Техол падна. Удар с пета в гърдите му счупи поне три ребра.
Техол се помъчи да се присвие. Удряха го и го ритаха. Усети, че се напикава.
След това нечия пета се стовари в слепоочието му.
Хул Бедикт излезе на улицата, видя струпалите се Тайст Едур и разбра, че пребиват някого до смърт. Внезапен страх сви стомаха му и той забърза. Видя млад мъж в униформа на дворцов пазач — от гърдите му стърчеше острие на копие. И… жена Едур.
— Блудния да ме вземе, какво става тук!
Понечи да затича…
… преградиха пътя му.
Нерек. Само след миг Хул Бедикт го позна. Беше един от слугите на Бурук Бледия.
Намръщен, зачуден как нерекът се е озовал тук, Хул понечи да го заобиколи — а той пристъпи напред и го спря.
— Какво правиш?
— Ти си осъден, Хул Бедикт — каза нерекът, — Съжалявам.
— Осъден? Виж, трябва да…
— Избра да тръгнеш с императора на Тайст Едур — каза нерекът. — Избра… измяната.
— Избрах края на Ледер, да — и какво? Това проклето кралство няма повече да унищожава народи като нереките и тартеналите…
— Мислехме, че познаваме сърцето ти, Хул Бедикт, но сега разбираме, че е станало черно. Отровено е, защото в теб няма прошка.
— Прошка? — Той посегна да избута нерека настрана. „Те пребиват някого. До смърт. Мисля, че е…“
Два ножа се забиха в гърба му — под плешките и под ъгъл нагоре.
Стъписан, Хул Бедикт замръзна, взря се в стоящия пред него нерек и видя, че младият мъж плаче. „Какво? Защо…“
Коленете му се огънаха, обля го слабост и буря от мисли — чувствата и желанията, които го бяха терзали през годините, също отслабнаха, потънаха далече в някаква сива кротка мъгла. Мъглата се издигна, вля хлад в мускулите му. „То е… то е… толкова…“
Хул Бедикт залитна напред и падна по очи. И така и не усети сблъсъка с камъните.
— Спрете. Моля ви…
Обърнаха се и видяха ледериеца — излизаше иззад ъгъла на склада. Невзрачен, накуцващ, с бич, затъкнат във въжето, с което се беше препасал. Пристъпи боязливо напред и продължи на търговската реч:
— Той никога на никого не е посягал. Не го убивайте, моля ви. Видях всичко.
— Какво си видял? — изръмжа Терадас.
— Жената. Тя се прониза сама. Вижте ножа, сами вижте. — Халас закърши ръце, не откъсваше очи от кървящото неподвижно тяло на Техол. — Не го бийте повече, моля ви.
— Трябва да се научите — изръмжа Терадас. — Изпълняваме повелите на императора. Днес е ден за страдание, старче. Махай се, за да не те сполети същата съдба.
Халас се хвърли върху Техол, за да го прикрие колкото може с тялото си.
Мидик Бун се изсмя.
Ударите заваляха — още по-свирепи — и Халас загуби свяст. Още няколко ритника го откъснаха от Техол и двамата вече лежаха един до друг. Обзет от внезапен бяс, Терадас заби пета в главата на единия толкова силно, че черепът изпращя и се пръсна мозък.
Застанал от другата страна на моста, Турудал Бризад усети как го облива злокобната магия. Войниците, преградили моста, бяха измрели в сивата стихия и магията вече като че ли искаше да обхване с ужаса си и останалата част от града, да проникне и в околните сгради, и на Блудния това вече му дойде отгоре.
Подбутна леко изливащата се в тези сгради дива сила, насочи я все по-надолу и по-надолу, покрай пълните стаи, надолу покрай тайните тунели на Гилдията на ловците на плъхове, в които се криеха свити безброй хора от града, надолу в безчувствената тиня и пластовете глина на отдавна мъртвото блато. Там, където щеше да е нищо, да забави устрема си и да се утаи, затворена и безсилна.
Миг след това разбра, че бившият крал-магьосник не е усетил отклонението, защото магията се покори и сеещият отрова проводник от Сакатия бог се затвори. За щастие плътта на Ханан Мосаг нямаше да пострада много.
Не че това щеше да е важно.
Видя как двадесетина воини на Тайст Едур тръгнаха през града, несъмнено за да потърсят избягалата жена от племето им. Но нищо добро нямаше да излезе от това, Блудния го знаеше. Всъщност щеше да се окаже най-нелепа грешка — и това го натъжи.
Острите му сетива затърсиха и скоро пред вътрешния му взор се открои обрасъл с бурени и храсти двор и в него порутена кула. И той загледа с почуда и възхита как един мъж започва смъртоносен танц с петима разгневени богове Тоблакай. Невероятна сцена, Блудния никога нямаше да я забрави. Но знаеше, че не може да продължи дълго.
Нищо хубаво не продължаваше дълго, уви.
Примига и видя, че императорът на Тайст Едур вече е повел хората си по моста. Към Вечния дом.
Отдръпна се от стената и се задвижи.
Вечният дом. Средоточието на цели, центърът на новия низ от трагични събития, които предстояха. „Днес се преражда една империя. В болка и кръв, като при всяко раждане. И какво ще намерим да лежи в скута ни, щом свърши този ден? Очи, отворени към този свят?“
Блудния закрачи по-бързо, пред настъпващите Тайст Едур. Усещаше дълбоко в себе си залитащия, напиращ устремно порив на времето, неизброими удари на сърцето, сливащи се в едно — най-сетне вече не беше нужно подтикване, бутане и теглене. Като че ли нищо повече не беше нужно. Сега щеше да е само свидетел.
Дано.
Седнал кръстато насред улицата, единственият Върховен маг в този прокълнат град, Корло Оротос, роден някога в Унта във времената преди империята, кривна глава, като чу тежките стъпки зад себе си. Отвори предпазливо очи, после вдигна ръка да спре новодошлия.
— Здравей, полукръвен. Да почетеш боговете си ли дойде?
Гигантът го изгледа отгоре.
— Закъснях ли?
— Не, още са живи. Само един мъж им се опълчва и няма да е задълго. Правя всичко, каквото мога, но не е лесно да се справиш с богове.
Полукръвният Тартенал се намръщи.
— Знаеш ли защо се молим на Серегалите?
Странен въпрос.
— Да си спечелите благоволението им?
— Не — отвърна Ублала. — Молим се да стоят надалече. А сега те са тук. Това е лошо.
— И какво мислиш да направиш по въпроса?
Ублала примижа и не отвърна нищо.
След миг Върховният маг кимна и каза:
— Върви тогава.
Грамадният мъж закрачи тежко към портата. Влезе, спря до едно дърво, откърши един дебел клон, вдигна го и затича.
Разкъсваше го, искаше да се изтръгне от крехката клетка на костите му, от безсилните, вече ужасно
