изтерзани мускули. По пътя си през Ледерас вече бяха оставили зад себе си над тридесет мъртви соултейкън. И шестима Тайст Едур, налетели от кейовете, жадни за битка.
Бяха понесли рани… „Не — самичко се поправи онова, което бе останало от Удинаас, — аз понесох рани. Би трябвало вече да съм мъртъв. Насечен съм на парчета. Изпохапан, раздран, изтърбушен. Но Вайвалът не иска да се предаде. Все още му трябвам на това проклето същество… за още няколко мига.“
Старата кула Азат и дворът се откроиха през червената пелена и устремът на Вайвала изпълни цялото му същество.
Господарят имаше нужда от помощ. Все още не всичко беше изгубено.
Бърз като мълния, Удинаас профуча покрай непознатия, седнал кръстато насред улицата — улови за миг изумения му поглед, докато го подминаваше, после се хвърли през портата.
И в двора.
И видя за миг смъртния полукръвен Тартенал, втурнал се срещу петимата богове Тоблакай, заобиколили самотния воин с меча. За миг, преди да го засипе градушка от удари.
Втурна се покрай тях.
Към гробната могила на Господаря. Към разровената димяща пръст. Скочи напред с разкъсващ ушите змийски съсък… и в горещия мрак, надолу, дращеше, откъсваше се от тленната плът на тялото, което Вайвалът така дълго беше използвал, от тялото, в което се беше крил — и най-сетне се изтръгна на свобода, огромен, покрит с лъскави люспи, чудовищните нокти ровеха в меката пръст…
Кетъл изпищя, щом съществото — крилато и огромно — профуча покрай нея. Оглушителен плясък, водата се пръсна на широко ветрило и се издигна — високо, високо, и вълната рухна в кипналото вече езеро. Пяна. Чудовищна кървавочервена змийска опашка се хлъзна надолу и се скри в бесния въртоп.
После чу как нещо тупна зад нея и бързо се завъртя върху хлъзгавата глина на брега, с двата меча в ръце…
… и видя изтерзаното тяло, паднало по очи в калта. Натрошените краища на дълги кости стърчаха от ръцете и краката, кръв бликаше от разкъсаните жили. А над него — призрак, спусна се като сянка и загърна осакатеното тяло. Призрачно лице се извърна към Кетъл и тя чу в ума си:
„Дете, трябва ни твоята помощ.“
Тя се огледа — тинестата повърхност на езерото отново ставаше гладка.
— Какво искаш от мен? О, всичко толкова се обърка…
„Не е толкова зле, колкото си мислиш. Този човек. Този ледериец. Помогни му. Той умира. Не мога да го опазя дълго. Умира, а не заслужава да умре.“
Тя изпълзя по-близо.
— Какво да направя?
„Кръвта в тебе, дете. Една-две капки, не повече. Кръвта, която те върна в живота, дете. Моля те…“
— Но ти си призрак. Защо искаш да направя това за него — а не за теб?
Червените очи на призрака се присвиха.
„Не ме изкушавай.“
Кетъл погледна мечовете в ръцете си. Пусна единия на земята и вдигна ръка над острието на другия. Хлъзна я по него и я вдигна пред очите си. Дълга резка — и кръв.
— О, колко е остро!
„Ела, обърни го по гръб. Сложи порязаната си ръка на гърдите му.“
Удар беше счупил лявата му ръка. Лоста се въртеше между петимата озверели Серегал, бели мълнии пронизваха мозъка му с ужасна болка. Полузаслепен, той продължаваше да върти вече само по инстинкт нащърбения си, затъпен меч, посрещаше удар след удар — само един свободен миг му трябваше, само няколко тласъка на сърцето, колкото да се съвземе, да потисне болката…
Но този миг му беше отнет. Нов замах намери пролука в защитата му и странният меч се вряза с острия си като стъкло ръб в лявото му бедро. Кракът му поддаде. Той вдигна замъглените си от пот очи и видя извисилия се над него едноок Серегал, оголил зъби в триумфална усмивка.
И един клон удари бога в главата. В лявото слепоочие, толкова силно, че главата му се отплесна към рамото. Усмивката му замръзна и той се олюля. Грамадният клон го шибна отново, този път откъм гърба, в тила, дървото се пръсна на трески. Богът залитна напред…
… и едно коляно се натресе в чатала му, два юмрука го заудряха по гърба, повалиха го още надолу, а коляното се вдигна наново, този път — за да се натресе в лицето на бога.
Присвит, Лоста видя как зъбатата усмивка угасна.
Вреченият се превъртя встрани миг преди тоблакаят да рухне отгоре му. Още веднъж и още веднъж, изправи се, олюля се и се обърна. Отново с лице срещу Серегал.
А с тях като че ли беше влязло в схватка същество от тяхната раса — смъртен Тартенал, чиито огромни ръце бяха стегнали откъм гърба един от боговете и бяха притиснали ръцете му към хълбоците. Другите трима слисани бяха отстъпили назад. Мигът остана сякаш замръзнал в очите на Вречения.
Две, три изтупвания на сърцето.
Мъглата пред очите му се проясни. Струята жива сила потече отново в крайниците. Болката заглъхна.
Смъртният Тартенал беше на прага на смъртта, другите трима се бяха отърсили от стъписването си и пристъпваха напред.
Лоста скочи да ги пресрещне.
Шансовете ставаха по-добри.
Две присвити на улицата тела, обкръжени от Тайст Едур, които ритаха и ритаха, трошаха кости. Един натисна със стъпало и мозък се пръсна по каменните плочи.
Бъг се олюля. Лицето му се изкриви. От скръб, после — от ярост.
И изрева.
Извърнаха се към него.
И слугата отприщи онова, което бе останало скрито и затаено в него от толкова време.
Четиринайсет Тайст Едур вдигнаха ръце да запушат ушите си, но така и не успяха — тринайсет от тях се свиха, премазани сякаш под напора на неимоверна тежест, плътта им се сми и кръв плисна на гейзери, черепи хлътнаха навътре.
И миг след това се взривиха на кървави късове, които опръскаха каменната стена зад тях и се разхвърчаха по улицата.
Четиринайсетият Тайст Едур, онзи, който току-що бе премазал главата с петата си, бе вдигнат във въздуха. Сгърчен, с облещени от ужас очи и жълта гнус, потекла по краката му.
А Бъг закрачи напред.
Докато не застана пред Терадас Бун от племето хирот. Вдигна очи и се взря в подутото лице, взря се в болката, изписана в очите му.
— А теб ще те пратя у дома — каза разтреперан Бъг. — Не твоят дом. Моят.
Отсече с ръка и Тайст Едур изчезна.
В лабиринта на Бъг, далече-далече, и надолу, все по-надолу и надолу.
Надолу в бездънния мрак, където порталът се разтвори и запокити Тайст Едур в ледена черна вода.
Невъзвратимо.
Трепетът на Бъг затихна. Знаеше, че ревът му е чут. Отвъд света беше чут. И глави се бяха извърнали. Безсмъртни сърца бяха затуптели по-бързо.
— Все едно — прошепна той.
И коленичи пред бездиханните тела.
Взе едното в прегръдката си.
Стана и го понесе.
Вечният дом. Име, побрало в себе си такава самонадеяност, така дълбоко свързано с високомерието на
