се плъхове. Отвратително. Но му показваха, нали? Показваха му колко малко заслужават да живеят. Джерун бе сигурен, че новата империя на Тайст Едур няма да е много по-различна. Пак щеше да има нужда от хора, които да държат града под контрол. От хора, които въздават бърза и чиста справедливост. Гражданите щяха да са все същата измет. Да мърсят улиците. И все така щеше да има хора, които просто са гадни, които жадуват за милостта на ножа на Джерун. Щеше да си има своята работа както и преди, да направи този град чист…
Стигнаха до пресечката, откъдето беше изскочила жената. Крилло се обърна да посочи след нея — и изведнъж едно копие излетя, заби се в тила му и го завъртя сред облак от кръв, мозък и натрошена кост.
От уличката изскочиха поне двайсетина воини Тайст Едур.
— Дръжте ги! — изрева Джерун Еберикт и с радост видя как хората му се втурват напред.
Самият той отстъпи назад.
„Винаги мога да си намеря други.“
И затича.
След жената. Най-случайно, разбира се. Истинската му цел беше Техол Бедикт. Първо обаче щеше да настигне жената, да я върже и да й запуши устата, и да я остави да го чака, докато се върне. Доста трудна задача, защото вече беше сам. Пазачът на Техол щеше да е опасен, но пък щом мечът ти е намазан с отрова, и най-лекото порязване е достатъчно да убие противника ти.
Там!
Жената се бе скрила в някаква ниша на двайсетина крачки напред. Щом той се приближи, побягна отново.
Джерун хукна след нея.
О, как я искаше вече! Беше красива. Видя ножа в ръката й и се засмя. Беше нож за чистене на риба — беше виждал робите ледерии да ги използват в селото на хиротите.
Вече я настигаше.
По друга улица, по още една пресечка…
Все по-близо до дома на Техол Бедикт. Но можеше да я настигне навреме — още пет крачки…
— Беда.
Слисан, Техол Бедикт се обърна.
— Не си бил ням значи… — Думите му заглъхнаха, като видя тревогата в очите на телохранителя. — Хм, сериозна беда значи.
— Двамата ми братя са мъртви. Джерун Еберикт идва.
— Градът гъмжи от едури — каза Техол и разпери ръце да обхване безбройните покриви, тераси и мостове. — Вилнеят като вълци. А и ония, истинските вълци…
— Джерун казах.
Техол го изгледа.
— Е, значи ни идва на гости. Какво да направим?
— Могат да се изкатерят по стените, като твоята приятелка крадлата. Трябва да слезем долу. Трябва ни място с една и само една врата.
— Ами… има един склад отсреща — мисля, че е подходящ…
— Води тогава.
Стражът отиде до дупката в покрива, клекна и надникна предпазливо в стаята долу. Махна с ръка на Техол и заслиза.
След няколко мига бяха в стаята. Пазачът тръгна към входа, дръпна завесата и надникна навън.
— Изглежда чисто. Ще водя аз — към онази стена…
— Стената на склада. Там има пазач…
— Е, ако още е там, ще се изненадам.
— Прав си. Добре. Като стигнем до стената, тръгваме вдясно. Покрай ъгъла и през вратата на кантората, първата, до която стигаме. Вратата ще е заключена, но знам къде крият ключа.
Още три крачки.
Тя извърна отчаяно глава и се хвърли напред с внезапен изблик на сила.
Джерун изръмжа и протегна ръка да я хване. Тя изхлипа и миг преди да стигне до края на уличката, вдигна ножа.
И го заби в гърдите си.
Джерун беше само на крачка зад нея, до някакъв проход между два склада — и изведнъж някой го сграбчи, дръпна го и го вмъкна в тъмния процеп.
Корав юмрук се стовари в лицето му и смаза носа му. Той падна зашеметен и безпомощен. Изтръгнаха меча от ръката му и му смъкнаха шлема.
Две грамадни ръце го вдигнаха и го блъснаха в стената. Веднъж, два пъти, три пъти — и с всеки удар гърбът на Джерун изпращяваше в каменния зид. После го хвърлиха върху хлъзгавите каменни плочи и счупиха дясното му рамо и ключицата. Той изгуби съзнание. Когато се съвзе, видя грамаден, изгърбен над него силует в сумрака.
Огромна ръка затисна устата му.
Джерун Еберикт се взря в лицето на непознатия. Смесена кръв. Полутартенал, полунерек.
Огромният мъж се наведе и прошепна хрипливо:
— За това, което й направи. И не мисля, че ще е бързо…
Джерун — нали устата му беше затисната — не можеше каже нищо. Не можеше да зададе въпроси. А имаше много.
Ясно беше обаче, че мелезът не се интересува от тях.
А това беше много лошо.
Техол — беше на три крачки зад телохранителя си — погледна надясно и видя една жена да изскача от уличката. Видя и дръжката на ножа, щръкнала от гърдите й, и стичащата се кръв.
Видя и очите й — изпълнени с безпомощна жал, те се втренчиха в него. Жената протегна окървавената си дясна ръка, после падна на каменните плочи.
А в следващия миг от уличката изскочиха воини Едур. Към Техол полетя копие…
… и бе пресрещнато от телохранителя, който се хвърли от лявата страна на Техол. Оръжието го улучи под лявата ръка, прониза ребрата и се вряза дълбоко в гърдите. Младият мъж само изпъшка и падна по очи, от устата и носа му блъвна кръв.
Техол замръзна.
Едурите го обкръжиха предпазливо, наредиха се в груб кръг около него и мъртвата. Един обърна с крак убития телохранител и го огледа.
Друг Тайст Едур заговори на търговската реч:
— Ти я уби.
Техол поклати глава.
— Не. Тя изтича пред мен. Беше вече ранена. Идвах да… помогна. Съжалявам…
— Мидик, виж дали този ледериец е въоръжен — изръмжа воинът.
Този, когото нарекоха Мидик, се приближи към Техол, опипа го и изсумтя:
— Той носи дрипи, Терадас. Няма къде да скрие нищо.
Намеси се трети воин:
— Той уби Майен. Трябва да го…
— Не — изръмжа Терадас, прибра меча си, избута Мидик настрана и пристъпи към Техол. — Само го погледни. Виж наглостта в очите му.
— Лошо четеш ледерийски лица — тъжно каза Техол.
— Толкова по-зле за тебе…
— Очевидно…
Терадас замахна.
