отсрещния бряг на канала се виждаха други граждани — броят им растеше.
Трул Сенгар усети нечия ръка на рамото си, обърна се и видя Урут. Лицето му бе разкривено от отчаяние.
— Сине, трябва да се направи нещо… той губи ума си…
Удинаас, проклетият роб, превърнал се в толкова важна, така неотделима част от Рулад — от разума на младия Едур — беше изчезнал. И сега императорът беснееше, не можеше да разпознае никого, пяна беше избила на устата му, крясъците му бяха като на изпаднал в паника звяр.
— Трябва да го намерим — каза Трул. — Този роб.
— Има и още…
Ханан Мосаг се беше доближил до Рулад и заговори високо:
— Императоре, чуй ме! Днес е ден за черни истини. Твоят роб, Удинаас, направи онова, което трябваше да очакваме от ледериец. Техните сърца са пълни с измяна и те не служат никому освен на себе си. Рулад, Удинаас е избягал. — Замълча за миг и добави: — От тебе.
Едва прикриваше триумфа си. Продължи:
— Той се превърна в твоя бял нектар и сега те оставя сам в болката. Това е свят без вяра, императоре. Само на своите ближни можеш да се довериш…
Рулад вдигна глава. Лицето му бе раздрано от болка, черен пламък бе лумнал в очите му.
— Доверие? В тебе ли, Ханан Мосаг? В братята ми? В Майен? — С плувналото в кръв злато, с мръсната меча кожа, с острието на меча, зацапано с късове човешка плът и вътрешности, императорът се надигна и се изправи, гърдите му се издуха, щом вдиша; трепереше от ярост. — Всички вие сте
Феар пристъпи напред, но спря, щом мечът в ръката на Рулад се вдигна и върхът опря в гърлото му.
— О, не, братко, нищо не искам от теб. Нищо не искаме от никого от вас. Само покорство. Империя трябва да се основе и това основаване ще е в ръцете на императора. Магьоснико!
— Ваше величество?
Мечът се дръпна от гърлото на Феар и небрежно замахна към войниците, преградили моста.
— Махни ги от пътя ни!
Ханан Мосаг махна с ръка и К’риснан се затътриха напред, Бинадас бе с тях. Четирима роби повлякоха два тежки кожени чувала след тях и ги оставиха пред строените в редица К’риснан. Като видя чувалите, магьосникът поклати глава.
— Не тук, мисля. Нещо по-… просто. — Обърна се към Рулад. — Само за миг, ваше величество. Да се подготвя. Ще го направя сам.
Урут отново дръпна Трул за рамото.
— Не е само Удинаас. Майен избяга.
Той я зяпна.
— Избяга?
— Трябва да я намерим…
— Избягала е… от нас? От собствения си народ?
— Заради страстта й е, Трул. Моля те.
Той се огледа и видя отряд воини, струпани зад Терадас и Мидик Бун. Закрачи към тях.
Терадас го посрещна навъсен.
— Какво искаш, Трул Сенгар?
— Майката на императора има заповеди за вас и воините ви, Терадас.
Ядът, изписан на лицето на Терадас, се смени с неувереност.
— Какви заповеди?
— Майен се е изгубила. Някъде в града. Трябва да я намерите. Колкото до Удинаас… ако го видите…
— Ако го видим, ще умре ужасно, Трул Сенгар.
„Той предаде Рулад. След като го предупредих…“ Трул хвърли поглед към Рулад. Да се измъкне от лудостта? Едва ли. Твърде късно беше.
— Както решите, Терадас. Но намерете Майен.
Изчака да тръгнат и се обърна към Урут. Тя му кимна мълчаливо.
Войниците на моста разбраха какво предстои. Видя ги как се снишиха зад щитовете си. Безсмислено. Жалко, но тук все пак, у тези ледерии, имаше кураж. „Удинаас, не мислех… не мислех, че можеш да…“
Кипяща, разпенена вълна изведнъж се надигна от подножието на моста.
Стената от щитове се дръпна назад и се сви.
Вълната се понесе напред.
От бреговете на канала, и от двете страни, се разпищяха граждани, пръснаха се…
… и вълната от магия помете по моста, стовари се с грохот върху войниците, вдигна облаци кръв и късове месо. Само миг — и продължи напред, разпростря се и връхлетя върху разбягалите се граждани, погълна ги с гладния си гърч.
Удари по близките сгради, потроши врати и нахлу през залостените кепенци. Писъци.
— Стига! — изрева Рулад и пристъпи срещу Ханан Мосаг, който бързо смъкна ръцете си.
Магията се стопи, оставила след себе си по моста купища бели кости, излъскани щитове и брони. От разбитите сгради — тишина. Раменете на Ханан Мосаг се смъкнаха под тежкото кожено наметало.
Изведнъж императорът се изсмя.
— Много е лаком, Ханан Мосаг! Твоят таен бог е наистина
Таен бог? Трул се обърна към Феар и срещна недоумяващия му поглед.
— Братя! — изрева императорът и размаха меча над главата си. — Тръгваме към Вечния дом! Към трона! Никой не може да ни спре! А ако дръзнат, плътта им ще бъде съдрана от кокалите! Ще познаят болката. Ще страдат! Братя, този ден ще е ден за
„Той се е… преобразил. Изгубихме го. И всичко — заради измяната на един роб…“
Обрасъл с храсти и бурени двор. От голите като скелети разкривени дървета се вдигаше нещо като пара. Не се виждаше никой. Лоста забави крачка и погледна през рамо към улицата. Слугата все още не беше се появил иззад ъгъла, накъдето беше затичал преди няколко мига.
— Е, добре — измърмори Вреченият и извади меча си. — Просто ще трябва да видим сами…
Влезе в двора и закрачи по криволичещата каменна пътека. Тромавата квадратна кула беше срещу него, мръсна, наклонена на една страна и мъртва. Вляво се чуваше стържене на камъни, пращене на дърво и глух тътен, от който земята под петите му трепереше. „Натам значи.“
Тръгна напред.
Покрай разкаляна могила, през паднало дърво — и спря на десетина крачки от нещо, което доскоро трябваше да е било широка грамада от камъни и пръст, а сега — разкъсана и димяща, с кал, която се изсипваше от бреговете на рова; пет огромни фигури дращеха с ръце и се измъкваха на свобода. Плът, потъмняла от гнил торф, кожа, нашарена от безброй коренища, сплъстена провиснала коса с цвета на зеленясала мед. Измъкваха оръжия — тежки двуръчни мечове от лъскаво черно дърво.
И пееха заклинание.
— Тартено Тоблакай — изсумтя Лоста. — Проклети от Гуглата Фенн. Мда. Няма да е веселба.
Един от воините го чу и мътните му черни очи се спряха върху него. Монотонният припев секна и съществото проговори:
— Дете, мои братя.
— Онова, дето говореше през земята ли? — попита друг.
— Не знам. Не е ли все едно?
— Няма да помогне това дете. Обещахме ужасна смърт.
— Тогава нека да…
