От входа излязоха още войници. Всички бяха ранени, един — тежко, лявата му ръка бе почти откъсната от рамото и се поклащаше на няколкото розови сухожилия. Очите му бяха оцъклени.
Корло изгледа навъсено Турудал Бризад.
— Можеш ли да измислиш някакъв цяр? Преди да ни е изтекла всичката кръв…
Лоста излезе от порутения храм и прибра меча си в ножницата. И той беше плувнал в кръв, но не негова. Лицето му беше тревожно и навъсено.
— Очаквахме вълци, проклети да сте — изръмжа той и изгледа кръвнишки Блудния, който се беше приближил и бе положил ръце върху най-тежко ранения. Под тях избуя нова плът и стегна ръката за рамото. Лицето на войника се кривеше от болка.
Турудал Бризад сви рамене.
— Нямахме много време за уточнения с какво ще се биете, Вречен.
— Проклети котки — изръмжа Лоста.
— Коткогущери искаш да кажеш — подхвърли един от гвардейците и изплю кръв на камъните. — Понякога си мисля, че природата се е побъркала.
— Е, тука си прав, Хафпек — каза Корло и се наведе да затвори клепачите на мъртвата, лежаща в краката му.
Изведнъж Лоста се хвърли покрай Блудния, вдигна ръце и…
… и един огромен бял вълк, изпънал напред ноктести лапи, изхвърча от близката уличка и се хвърли към Турудал Бризад, който тъкмо беше започнал да се обръща.
Вреченият го улови във въздуха, лявата му ръка се стегна около десния крак малко под рамото, дясната се вкопчи в гърлото под челюстите на звяра. Лоста надигна вълка, завъртя го и го натресе с главата напред в калдъръма. Черепът на звяра се пръсна, краката му заритаха, соултейкънът се пльосна по гръб, жълт бълвоч швирна от устата му и от слабините му на дъга плисна урина. След миг крайниците замряха, но урината продължи да струи на фонтан, дъгата се смали и секна.
Лоста отстъпи назад.
Хафпек изведнъж прихна:
— Напика те!
— Млък! — изръмжа Лоста и погледна мокрите си крака. — Гуглата да ме вземе дано, ама че вони!
— Трябва да се връщаме на кораба — каза Корло. — Тия вълци са навсякъде. Не мисля, че ще мога да ги задържа дълго.
— Но аз мога — рече Турудал Бризад.
— Какво се промени, освен че накълцаха Глутницата? — попита Бъг.
Блудния посочи мъртвия соултейкън на земята.
— Тоя беше Б’нага, водачът на джхеките. — И изгледа Бъг, смаян и почти невярващ. — Добре ги избра.
— Това отделение успя да се отърве от Ассаил. — Бъг сви рамене.
Очите на бога се разшириха, той се обърна към Лоста и каза:
— Ще ви осигуря чист път до кораба ви…
— Проклятие — изпъшка Бъг. — Излизат.
— Нова неприятност ли? — попита Лоста и ръката му посегна към меча на бедрото му.
— Не тук — отвърна Бъг. — Но не е далече. — И изгледа преценяващо Вречения.
Лоста се намръщи.
— Корло, върни отделението на кораба. Добре, старче, води.
— Не трябва да…
— Трябва. Както ме напика тоя вълк, трябва да си изкарам яда на някого. Битка ще е, нали?
— Може да се окаже, че Глутницата са като кутрета пред това.
— Може? Да или не?
— Добре де, тази битка може да я загубим.
— Чудесно — отсече Вреченият. — Да тръгваме и да се свършва.
Слугата въздъхна.
— Добре. След мен тогава. Отиваме при един мъртъв Дом на Азат.
— Мъртъв? Гуглата да ме вземе, това си е направо градинско увеселение.
„Градинско увеселение? Харесва ми този човек.“
— А ние се самопоканваме, Вречен. Още ли си с мен?
Лоста хвърли поглед към Корло, който беше пребледнял и клатеше глава за „не“, и изръмжа:
— Като ги опухаме, ела да ни намериш, Корло. И гледай да дойдеш навреме.
— Вречен…
— Изчезвай.
Бъг се обърна към Блудния.
— Ти идваш ли?
— Само духовно. Боя се, че трябва да свърша още една работа. А… — добави той, докато Бъг и Лоста се обръщаха да тръгнат, — скъпи слуга, благодаря ти. Както и на вас, Вречен. Всъщност колко Вречени са останали в Пурпурната гвардия?
— Представа нямам. Няколкостотин, предполагам.
— Пръснати тук-там…
Сивокосият войник се усмихна.
— Засега.
— Май ще трябва да потичаме — каза Бъг.
— Достатъчно ли си бърз? — попита Лоста.
— Бърз съм като светкавица — рече Бъг.
Брис стоеше сам в коридора. Вълчият вой, за щастие, беше престанал. Беше единственият звук, успял да проникне през стените. Нямаше как да разбере дали гарнизонът продължава да се бие в града. Всичко изглеждаше толкова безсмислено…
Дъхът му секна, щом чу странния звук. Сниши поглед и го прикова в Цеда, който лежеше присвит, с гръб към Брис и трона зад него.
Главата на Куру Кан леко помръдна, после се вдигна на косъм от пода.
И от устата на Цеда излезе гърлен смях.
Посоката беше безпогрешна. Демонът нададе пронизителен, изпълнен с ликуване писък и нахлу през входа на пещерата, свил огромното си туловище от издута плът. Промъкна се вътре, после се извиси в тунела под града, където все още течеше блатна вода, гнусна и гнило-сладникава, вода като сладък нектар.
Вече най-сетне бе готов да се хвърли нагоре, да се изтръгне от оковите на своя господар. Твърде зает, за негова жалост, в този миг.
Сега!
Понесе се напред, изпълни пещерата, после — навътре в тесния извиващ се тунел.
Към сърцето. Към възхитителното, благословено сърце на силата.
Радост и глад лумнаха като два огъня близнаци и изпълниха съществото му. Близо, все по-близо.
Пътеката се стесни и той се сгърчи и запълзя, присвит под огромния натиск на камък и земя. Още напред и напред.
Излезе. Пространството изведнъж се отвори, благословено широко и високо, разпростря се във всички посоки, водата го посрещна с щедрата си топлина.
Древна тиня изригна нагоре и го заслепи, сенки на мъртви неща заиграха пред безбройните му очи.
Сърцето, огромната кухина под езерото, самата душа на града… силата…
А Брис чу как Куру Кан промълви:
— Сега, приятелю Бъг.
