съюзници. Това, което щеше да се роди в Ледерас, бе възнесението на джхеките. Империя на соултейкън, с бог-император на трона. Рулад разкъсан на парчета, всеки Едур разкъсан на кърваво сладко месо, мозъкът от натрошените кости, разцепени черепи, жадно изгълтан мозък.
Този ден щеше да свърши с такова клане, че никой оцелял нямаше да го забрави.
Този ден, каза си Б’нага с безмълвен смях, беше на джхеките.
Седемдесет и трима от най-добрите бойци в отряда му се бяха строили в стена от щитове зад Морох Неват. Държаха най-големия мост над Главния канал, подходящо място за тази жалка драма. Най-хубавото беше, че зад тях се издигаше Третата тераса, по която вече излизаха граждани. Зрители — ледерийският талант. Несъмнено се правеха и облози, а пък Морох Неват най-малкото щеше да си има публика.
Навъсените погледи, слуховете за проявения от него страх при Високи форт днес щяха да секнат. Не беше много. Но достатъчно.
Помнеше, че беше обещал да направи нещо за Турудал Бризад, но наглите му твърдения не го бяха убедили особено. Приказките за разни богове, и то от устата на един напудрен консорт — е, това трябваше да почака за някой друг ден, за друг живот. Суетният любовник на изгубената кралица и онзи омразен канцлер да си водят своите битки — Морох искаше да кръстоса оръжие с Тайст Едур.
Стига да му позволяха. Мизерната смърт от магия бе много по-вероятна.
Някой от войниците изпъшка.
Морох кимна — и той бе видял първите Едур да се приближават.
— Дръжте тая стена — изръмжа той и застана на пет крачки пред щитовете. — Отрядът е малък — нека пратим душите им в нужника на Блудния.
В отговор на дръзките му думи войниците нададоха викове — грозни, изпълнени с жажда за кръв закани. Мечове заудряха по ръбовете на щитовете.
Морох се усмихна. „Видяха ни.“
— Вижте ги, бойци — вижте как се поколебаха.
Войниците зареваха предизвикателно.
Тайст Едур бавно продължиха напред. А в челото им — воин, брониран в злато.
Морох вече го беше виждал.
— Блудния да ме благослови дано! — прошепна и се обърна рязко. — Императорът! Оня в златото! — Завъртя се отново и закрачи напред, към самия край на моста. Вдигна меча и изрева: — Рулад! Ела срещу мен, проклето изчадие! Излез напред и умри!
Бъг посочи по улицата.
— Виждате ли го онзи там? Това е Турудал Бризад. На него ще свършите тази услуга. Ако се окаже неблагодарен, издърпайте му ушите. Аз трябва да вървя, но скоро ще се върна…
Въздухът изведнъж се изпълни с вой, от север и от запад.
— Проклятие — изсумтя Бъг. — По-добре тръгвайте. А аз по-добре да остана — добави и се запъти към Блудния.
— Корло! — сопна се Лоста, докато тръгваха след слугата.
— Ъмм, объркано е малко, Вречен. Пък и нищо не мога да чуя.
Лоста кимна и каза:
— Вадете оръжията. Колко са вътре, Корло?
— Шест. Любимото им число.
— Да вървим.
Бъг вече беше напред, деляха го петнайсетина крачки от Турудал, който се беше обърнал към него, когато Вреченият и малкият му отряд затичаха по улицата.
Щом наближиха Блудния, богът вдигна учудено вежди и посочи входа на рухналия храм.
Пурпурните смениха посоката и подминаха Турудал Бризад.
Бъг чу как Лоста подхвърли на бога едно „много-ми-е-приятно-айде-до-скоро“ — и след миг Вреченият и войниците му вече нахлуваха в тъмния вход.
Зверски крясъци, мъжки рев и оглушителен трясък на магия…
— Той е мой! — изръмжа Рулад, вдигна меча и закрачи към самотния ледериец на моста.
— Императоре! Оставете го на моите К’риснан… — извика Ханан Мосаг.
Рулад се обърна рязко и ревна:
— Не! Ще се бием! Ние сме воини! Ледериите заслужават доблестна смърт! Да не те чувам повече! — Отново се завъртя напред. — Този… този храбър мечоносец. Мой е!
— Иска да бъде убит от него — промърмори Феар. — Познавам го този ледериец. Беше с делегацията.
Трул кимна. Финадът, ледерийски офицер и телохранител на принц Квилас — не можеше да си спомни името му.
Ясно беше, че Рулад не го е познал.
Вдигнал пъстрия меч, императорът закрачи напред.
Морох Неват се усмихна. Рулад Сенгар, който беше умрял, само за да се върне отново. Ако слуховете бяха верни, беше умрял втори път в Трейт. „Но този път ще го накарам да си остане умрял. Ще го накълцам на парчета.“ И зачака, приковал поглед в приближаващия се император.
Императорът разчиташе повече на дясната страна, дясното стъпало стъпваше малко пред лявото — знак, че се е обучавал за боравене с меч за една ръка, вместо с това двуръчно чудовище, което се люшкаше над главата му като огромен кривак.
Внезапната атака не беше неочаквана, само скоростта на оръжието, когато острието изсвистя към главата на Морох. Той едва успя да го избегне да не пръсне черепа му — скочи надясно. Оглушителен трясък и мечът смъкна шлема от главата му.
Морох отскочи назад, приклекна, после се изправи. Горната третина на меча му беше плувнала в кръв. Беше посрещнал атаката със спиращо забиване.
Рулад залитна назад, от дясното му бедро бликна кръв.
Водещият крак винаги е уязвим, Морох го знаеше много добре.
„Сега да те видя как ще заиграеш, императоре.“
Надви изтръпването от удара по главата. Мускулите и жилите по врата и гърба му крещяха от болка и той разбра, че е пострадал. За щастие обаче ръцете му все още не се бяха схванали.
Див крясък, и Рулад атакува отново.
Двуръчно забиване, прекъсване — в миг на колебание, докато избегне прибързаното париране на Морох — и довършване на атаката с пълен замах.
Финадът се извъртя в опит да избегне върха на меча. Пъстрото острие се заби дълбоко над бедрото и го прониза огън. Мокро червено се плъзна по хълбока. Вече в обхвата на оръжието, Морох заби своя меч под остър ъгъл и върхът се вряза под лявата мишница на императора. Проби златото, изстъргаха ребра, после продължи навътре към гръбнака.
Пъстрият меч сякаш заигра по своя воля, в обратен замах, ръцете се вдигнаха високо с острието надолу. Косо забиване над бедрената кост на Морох и през чатала.
Рулад натисна дръжката и върхът прониза корема. Императорът се изправи и заби нагоре, през торса на Морох, покрай сърцето, през левия дроб — и върхът излетя навън малко над лявата ключица.
Докато издъхваше, Морох хвърли последните остатъци сила в оръжието си и видя как Рулад се огъна около врязалия се връх. Сряза настрани и гръбнакът на императора се прекърши.
С уста, зейнала в кървава усмивка, Морох се свлече върху мокрите плочи в същия миг, в който и Рулад политаше към тях.
И тогава над него се извиси друга сянка. Един от братята на Рулад.
И заговори, сякаш от много далече.
— Кажи ми името си, Финад.
Морох се помъчи да отговори, но вече се давеше в кръв. „Аз съм Морох Неват. И убих проклетия ви
